Емил Табаков e роден през 1947 г. в Русе. Завършва музикалната академия в София със специалности дирижиране, контрабас и композиция. Бил е диригент на Русенската филхармония, музикален директор на "Софийски солисти", диригент на Софийската и Белградската филхармония и главен диригент на Симфоничния оркестър в Билкент, Анкара. В момента ръководи Симфоничния оркестър на Българското национално радио. Автор е на 8 симфонии и множество концерти, които се изпълняват в цял свят.





- Г-н Табаков, верни ли са наблюденията ми, че напоследък има нов прилив към залите, където се изпълнява класическа музика?

- Интересът към стойностната музика започна да се възражда първо у самите професионални музиканти. Те като че бяха позанемарили ангажимента си да представят по атрактивен начин стойностното изкуство. Оправданието беше, че условията на живот са тежки, че музикант къща не храни и всеки гледаше да си докара някой лев отнякъде, подценявайки основната си работа. Но през последните няколко години (аз затова се и върнах да работя в България) музикантите прозряха, че само с халтура нещата не стават. И че единственият им шанс е просто да дадат всичко от себе си. Това отношение към работата се усети и от публиката. Не е задължително да си професионалист в дадена област, за да разбереш, че ти се предлага качество.

- Тази чувствителност подлежи ли на възпитание?

- И да, и не. Има хора, които от деца обичат класическа музика. Други пък изведнъж, от един концерт, се влюбват завинаги в нея. Но не може пък съвсем да няма музикално образование в училищата, както е у нас. Не може електронните медии да налагат пълно табу на сериозните жанрове. Ние сме държавата, в която няма едно държавно радио, което 24 часа да предава класическа музика, както навсякъде по света. Веднъж в Турция след един концерт ме намериха две момчета от Добрич. Бяха студенти в Анкара и ми споделиха, че са станали почитатели на класиката още като ученици, когато по БНТ веднъж в месеца в неделя имаше матинета на Софийската филхармония, която по онова време дирижирах. Пътят е точно този - да звучи повече такава музика. Като се отчете, че тя не е съвместима със зрелището, ние не можем да тръгнем като клоуни по площадите. Но ето например в Бразилия, в Белгия, във Франция формациите си сътрудничат с различни училища и на младите хора се позволява да идват безплатно на генералните репетиции. После се срещат с музикантите, говорят си, питат, колегите им обясняват... И така интересът постепенно се канализира. Хората знаят, че без да подготвят една млада публика сега, няма да я имат и в бъдеще, публиката се отглежда, а българската публика е застаряваща. У нас едно време се правеше нещо подобно, но задължителната форма проваляше иначе добрата идея. Когато бях стажант-диригент в Русе, имахме директива - да се правят т.нар образователни концерти, от които нямаше никакъв смисъл, защото учениците идваха по заповед. Хлапаците целеха с фунийки музикантите, учителите крещяха и беше пълен кошмар.

- Кое друго като практика в поднасянето на музикалния продукт бихме могли да заимстваме от чужбина?

- Музикантите да гледат на работата си не като на хоби или забавление, а като на сериозна мисия. Да се научат на дисциплина и ред. Само тогава обществото няма да ги приема като обслужващ персонал. В момента още е жива старата соцлежерност, на принципа "Абе, ако диригентът го поиска, ще го направим, ако не - ще се скатаем". Никаква самоинициатива, никаква отговорност. И това е във всички области, не само в музиката. Все трябва някой да тика с остена, за да вървят нещата, иначе се минава с голямата баданарка, без никой да се задълбочи в детайла. От друга страна в България има драстично разминаване между политическия и културния елит. Векове наред в Европа именно кралете, държавниците, аристокрацията са били покровителите на изкуствата. Най-големите имена в областта на музиката, живописта, литературата са живеели от поръчки на властимащите. Вижте какво е тук - кой министър сте го видели на изложба? Кой висш чиновник го срещате в операта? В чалга клуба - да, но във филхармонията - едва ли. Това че "отгоре" липса всякакво отношение към сериозните изкуства, предопределя и съдбата им. След промените артистите ни винаги са били на дъното като реализация и заплащане. През 1997 г. бях за известно време министър на културата и тогава се изумих от факта, че в цялата държавна административна йерархия художниците и актьорите са с най-мизерните заплати.

- Пак стигаме до парите, май....

- Това би било твърде елементарно обяснение на безхаберието към националната култура. Проблемът не са парите, а културата на онези, които трябва да протежират арт кръговете. Да вземем Турция. Футболният им отбор "Галатасарай" по случай 100- годишнината си поръча да му се напише симфония. Другият им отбор "Фенербахче" пък си поръча оратория по същия повод. На мен лично пък ми поръчаха да напиша концерт за пиано за честването на някакъв празник на турската армия. Я си спомнете кога някой у нас е поръчвал ново музикално произведение без значение за 3 март ли, за 24 май ли и т.н.

- Това демотивира ли музикантите?

- Меко казано. Един музикант започва от петгодишна възраст да учи и да чегърта по инструмента. Мъчи се ежедневно 25 години, защото дотогава никой не може да разбере ще стане ли професионалист от него, или не. И след тези усилия накрая се оказва, че не може да си изкарва хляба, защото няма реална преценка на труда му. Един ансамбъл се прави с години, събираш хора, учиш ги. А какво излиза? Каним, да речем, някой добър музикант от провинцията, а той казва: "Ама аз, ако дойда, как ще си плащам квартирата с тази заплата?" Иска да свири в добър оркестър, но чисто технически просто няма как. Липсват ни онези 300-годишни традиции, каквито има включително и в Русия, където докато беше президент, Путин направи опери, построи зали, осигури условия за големите спонсори и меценати, и културата се възроди. Факт е, че големи композитори има там, където има силна държава. В Австрия се е родил Моцарт, в Русия - Чайковски, в Германия - Бетховен, в Чехия - Дворжак и т.н. Защото изкуството е свързано с икономическото, политическото и социалното развитие. В слабите държавици няма сериозни имена.

- Музикалното училище и консерваторията обаче продължават да произвеждат кадри. Каква е съдбата им?

- О, това с произвеждането на кадри е минало. Вярно е, че някога имахме музикално образование на много високо ниво и приемахме студенти от половин Европа. В момента обаче качеството му е под нулата. Има специалности, за които се обявяват 15 свободни места, и не се явява нито един кандидат. Обяснимо е, самите родители не настояват децата им да се посветят на професия със съмнителна възвращамост. Затова моят съвет към онези млади хора, които въпреки всичко искат да се посветят на музиката, е да идат да учат в чужбина. Дори само защото там ще попаднат в една среда, която ще им отвори повече хоризонти, да не говорим, че ще могат да се докоснат до изпълнители, които да им служат за пример, да се запознаят с актуалните световни тенденции, още като студенти да си осигурят ангажименти и т.н. Няма какво да се лъжем, един голям музикант едва ли ще дойде да свири във Видин. Ще ми се младите колеги да изпитат щастието да свирят пред пълна зала, да усетят тръпката на публиката, да имат свободата да избират, да живеят със съзнанието, че правят нещо важно. А не музиката в един етап от живота им да се превърне в хоби.

- Това ли е най-тъжната перспектива за един музикант?

- За мен - да. Наскоро чествахме 50-годишнината от основаването на Русенското музикално училище и се събрахме негови възпитаници от цял свят. От 12 държави - САЩ, Египет, Мексико, Люксембург, ЮАР, от къде ли не... Оказа се, че много малка част от нас са продължили да се занимават професионално с изкуство. Кой кара камион, кой търгува с плодове, кой продава автомобили... А всички свирят прекрасно. Ето, тези музиканти да има как да върнем обратно, тогава може би ще потръгнат нещата. Но не съм голям оптимист. И как да съм? То не зная дали е смешно, или трагично, но добре, че наскоро ни се запали хотелът в Русе, та хората разбраха, че е имало Мартенски музикални дни. Що мастило се изписа за това как Минчо Минчев спасявал "Страдивариус"-а от пламъците.

А дотогава - нито ред.