|
| *** |
Чел съм, помня, като юноша бледен, литературен анализ, в който ми изброяваха възможните варианти на превод. Можело да го подредят по следния начин: "Възпей, о, Музо, оня гибелен гняв на Ахила Пелеев!" Можело и: "Оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, о, Музо, възпей!" Да не говорим за: "Музо, оня гибелен гняв на Ахила Пелеев възпей!" И прочие.
Та там, ако не ме лъже паметта, ми обясняваха съдържателните нюанси на математически възможните варианти. В единия случай сюжетното ударение падало върху гнева, в другия - върху Музата, в третия - върху възпяването и т. н. А от тези ужким дребни детайли тръгвало нагнетяването на напрежението, от тях зависели тематичните ориентири, на тяхната основа се разгръщала "Илиада" в направлението на исторически окървавените хекзаметри.
(Като стана дума за поантата, предупреждавам коректорите да си опичат акъла и да не ми пипат глаголите. Щото да се гневЯ е едно състояние на духа, да се гнЯвя - доста по-различно. И разликата не е само в ударенията. Знам го от хъшлашкия си период, разположен темпорално между годините на наивния цинизъм и етапа на добронамерената хулиганщина.)
Днес го няма господин Омир да опише, няма го и тандемът Милев - Димитрова да ни преведе как съвременните наследници на сина Пелеев и аристократичната му компания изригват гневни пламъци като раздухани от ковашкия мех на Хефест дървени въглища за олимпийско барбекю. Не ми е ясно при тях къде трябва да пада ударението. Вероятно навсякъде трябва да пада. Щото те май всички се държат като ударени с мокър парцал.
Донякъде ги разбирам. Кой ли би преглътнал безболезнено смяната на хубавата Елена с естетически поносимата Ангела Меркел!
Ама и рестриктивните мерки на Европа и правителството им са наистина жестоки. Не стига, че в продължение на почти три десетилетия едва оцеляват сред мизерията на подарените стотици милиарди, морно поливайки с евтина Метакса и авантаджийско Пломари пресъхналите си жизнени сокове, задъхани в натежало сиртаки и смъртна следобедна дрямка, а сега и само 110 милиарда за цели три години им църцоркат, цициите брюкселски!
На всичкото отгоре им режат 16-тата заплата, а от 15-тата и 14-тата им дават съответно 60 и 80 на сто; намаляват им отпуските от 150 на 149 дни за половин година; анулират мазните ингредиенти в сиренето "Фета"; закриват две таверни на Тасос и ателие за химическо чистене в Солун; забраняват паркирането на оранжеви велосипеди в Южен Пелопонес; ограничават валидността на абонамента за Акропола до полунощ и пр.
Някакви мръсници дрънкат: к'во ми се гнявят тейзи византийци; яли, крали, срали, сега всички други им виновни! Не така!
И стара диалектна мъдрост припомнят мръсниците: кога пили, пеЯли, кога плащАли, плакАли (с автентичните дълбоко книжовни ударения); щото открай време на банката й викат "трапеза" и я използват баш като софра!
И така не! Не бива! Комшии са все пак!
Комшии, комшии, ама как точно да реагираме?
Да ги заклеймяваме - кел файда. Никой няма да ни обърне внимание. Нито пък ще ни стане по-топло и по-богато!
Да ги съжаляваме - пълна безсмислица. Щото на Балканите тия са последните, които са за съжаление!
А зад пушилката от всеобщи стачки и скари прозира деформираният митологизиран конфликт около друга хубавица. Ма не личи девойката Европа ли е яхнала гръцкия бик (дето и до днес ми се прави на Зевс) или гръцкият бик е яхнал девойката Европа. Кой е отгоре, с други думи, и кой е отдолу!
Работата всъщност е ясна. Отгоре или отдолу - все тая. Прекараните винаги сме били ние. Като не щем да се гнявим!