Адвокатите имат основно правило - никога не задавай въпрос, ако не знаеш неговия отговор. При журналистите е различно - обикновено се налага многократно да задават едни и същи въпроси, на които нямат отговор, докато установят всички факти и съставят що-годе обективна картина по определен проблем. Не зная как е при премиерите. Но със сигурност на въпросите, които Бойко Борисов зададе на главните редактори при поредната си схватка с президента Георги Първанов, не може да се отговори просто с "да" или "не". Макар че вероятно точно това е целта на занятието. Проблемът с отношенията между управляващите и медиите е твърде сложен и противоречив, за да бъде изчерпан в рамките на едно противопоставяне между двама политици. Колкото и да е изкушаващо и ласкателно за медиите да бъдат призовани да са рефер в този дуел.

Натискът върху медиите отдавна не се изразява в елементарното обаждане по телефона с молба-заповед-заплаха да не се пуска някаква статия. С подобни похвати сега си служат малцина, и то главно маргинални политици или бизнесмени. Натискът не се осъществява и чрез специални решения на правителствата. Просто през годините хората на отговорни позиции се научиха да използват максимално ефективно оръжията, които властта им дава, срещу медиите, които не са им удобни. И вестник "Сега" е изпитал неведнъж това върху гърба си.

Някои от политиците безскрупулно си служат с държавните органи - например данъчните са способни да блокират работата на един неудобен издател с разнообразни и безкрайни проверки. И когато, въпреки цялото си старание, не успеят да открият нищо нередно, просто си измислят причина за съставяне на акт - например, че една фирма няма нужда от реклама във вестник и затова не й се признават похарчените за това суми. Естествено, абсурдните констатации няма как да издържат в съда, но пък при сегашното състояние на съдебната система оспорването отнема време, нерви и пари. И мнозина със сигурност ще предпочетат да си спестят подобни главоболия. Между другото този данъчен акт срещу "Овергаз", издаден по време на тройната коалиция, е любопитно четиво не само за методите на бившите управляващи - той може да влезе направо в учебниците по право и счетоводство като пример за подигравка със законите в България.

Други политици пък използват дадените им по закон чисто представителни функции, за да лобират за унищожаването на бизнеса на фирмата-издател на неудобен вестник. Както направи президентът Първанов при посещението си в Москва. Едва ли през последните години има по-ярък пример за използване на държавна власт за разчистване на лични сметки. Затова е най-малкото цинично точно човекът, който мечтае за закриването на вестници, да се изживява като защитник на свободата на словото. Защото свободата или я има, или я няма. Не може да има свобода само за някои медии, и то само в определени моменти - когато те величаят онова, което политиците смятат за правилно.

Както не може и количеството да определя качеството - другата голяма болка на президента с намаляването на броя на членовете на СЕМ за сметка и на неговата квота. С цялото си съществуване досега този орган нито веднъж не показа, че може да решава бързо и адекватно проблемите на медийната регулация. Независимо колко души работят там - 3, 5, 7, 9..., резултатът е един - безсмислени дискусии, лобистки сблъсъци и спорни решения. Какво още трябва да се случи, за да се разбере, че проблемът е фундаментален, не функционален?

Доказателство, че количеството не е гаранция за качество, е и състоянието на вестникарския пазар, който в момента е силно изкривен, също не без помощта на управляващите. Защото освен с тояга те разполагат и с "морков" - могат да осигурят на определени медии привилегии, на които техните конкуренти не могат да разчитат. Могат да пренасочат държавните пари в определена банка, която пък да финансира покупката на медии на килограм. Могат да си затворят очите пред невижданата по своите мащаби инвазия на медийния пазар и нито веднъж да не се запитат как доскорошен държавен служител за една нощ се превръща в медиен император. Могат дори да легитимират съмнителни и като качество, и като финансиране вестници, давайки им интервюта срещу гаранция за медиен комфорт. Може би с тайната надежда, че в един момент, притиснати от икономическите обстоятелства, всички ще станат адютанти на властта. Или пък че ще оцелеят само адютантите.

Чудно ли е тогава, че част от медиите изобщо нямат нужда от обаждане по телефона - те са развили до съвършенство чувството какво ще се хареса и какво не на управляващите. И се надпреварват да демонстрират своята прозорливост, която понякога е направо комична.

Томас Джеферсън, основният автор на американската Декларация за независимост, казва: "Ако се налага да избирам дали да има правителство без вестници или вестници без правителство, аз, без да мисля, ще избера второто." Със сигурност в България има политици, които биха направили различен избор.