|
| *** |
Боян Расате и Волен Сидеров ката ден ми трият националистическа сол на мозъка и ми пеят патриотични серенади под прозореца, но аз - не, та не.
Щото е непостоянен. "Непостоянство - твоето име е българин!" ("Frailty - thy name is bulgarian!"), би възкликнал днес бардът от Стратфорд на Ейвън.
Тъкмо съм навлязъл относително дълбоко в народопсихологията му, таман съм поизяснил основните му характеристики, и хайде, не било така, ами онака, рухват умозрителните ми хипотези, понеже фактически го имало не това, което би трябвало да го е имало, ами обратното на противоположното.
Фурнаджийска лопата, к'во да го уважаваш такъв!
Десетилетия, примерно, ни натякваха (с помощта на идеологически натяквалки), че сме били най-трудолюбивият народ на света. Приемам. С възторг и гордост за наш'те планини зелени. В началото на 50-те години обаче мъдрецът Илия Бешков откри обща художествена изложба с еретичните гаври, че българинът изобщо не обичал труда. Щото нито една от изучените от него 5 000 народни песни не възпявала труда.
Възпяват всичко, обяснил, възпяват пролетта, лятото, зимата, есента, любовта, сватбата, либето, майчето и тейкото на либето, мъката, раздялата, вятъра, дъжда, виното, трапезата, родолюбието, храбростта, верността, на баба си хурката дори. Само не и труда. Тю тю и нанай.
Ма не само българинът, никой човек не обичал труда. Трябва да си пълен ненормалник, казал, за да обичаш нещо, дето те осакатява и оскотява. Намекнал, санким, че трудът може някога и да е превърнал маймуната в човек, само че вече бил обърнал резбата и превръща човека в маймуна.
Бешков открай време ми е бил подозрителен. Бе рисувай си там, бе, индивидино художествен, що се опитваш и да мислиш!
На всичкото отгоре булята си пада по бяло вино (естествено, с френско сирене), а той, видите ли, от подложените на контент анализ образци на българския песенен фолклор стигнал до заключението, че нашенецът се бил възхищавал само от червеното вино. Щото само за червено вино земя и небо, и певци песни пеели, а в единствената песен, в която ставало дума за бялото вино, се пеело: "Ой, ти, вино, бяло вино, що не си червено!"
Опитваха се пък през 60-те години да ни клеветят (вътрешни клеветници - "във гората враг стаен" - дето мляко българско ужким са сукали!), че сме били на първо място в света по брой на предатели на глава от населението. Писаха го в тогавашното списание "Младеж" Николай Генчев (лека му пръст!) и един негов авер. Българският народ бил народ от предатели.
И това приемам, какво да сторя, с мъка на сърцето и пепел на главата. Предатели - предатели, поне златен медал сме окичили! Още повече с времето аз Кольо го превъзпитах, поопитомих го, само академичната памет е наясно колко пъти сме огласяли тъмните ротонди на "Яйцето" с перфектно изпълнени ансамблови шедьоври на стимулирано от Варшавския договор родолюбие като "Артиллеристы, Сталин дал приказ", "Слънцето трепти, захожда" и прочие.
Та както бях заживял отново в хармония със себе си и с уважителното отношение към сънародника, оп, отново разочарование. Чета си аз сборник с разкази от Итало Калвино, доста добър писател, особено в придихателните междуметия и дискурсивните ракурси, чета, чета, и изведнъж попадам на признанието: "Италианският народ е народ от предатели!"
К'во става, бе, ей! Нали ние бяхме! А сега - други мераклии!
Ами непостоянството ни в гостоприемството и етническата толерантност, а? - но по този повод ще споделя искреното си възмущение по-нататък.
Имаше някога книжка разкази от Уилям Сароян. Със заглавие "Велик род сме ние". Арменците, сиреч. Скрий се, бе, Сароян! К'ви арменци, к'во чудо!
Велик род сме ние, българите! И за уважение не ставаме като хората!