Всички сме забравили, аз също, че някога, още в зората на рубриката "Нерви и утехи", жлъчно се изгаврихме с отбрани нелепици и невежествени текстове из медиите. Какви времена бяха: думи и изрази ни възмущаваха и съвсем спонтанно въставахме срещу засипването на обществото с нонсенси и професионално безхаберие. Не можехме да си помислим, че някой ден ще се примирим, ще свикнем. Както се случи.

Едва ли ще си спомните, думата беше за новини и заглавия от рода: "открита нова пещера" или "разкопаха ново палеолитно селище". Веднъж глупаво и тъжно, че тъй се пише и изрича. Втори път глупаво и тъжно, че го четем и чуваме без протест. Без дори да маркираме крещящата несъстоятелност на словото, попаднало във властта на несмислени съвременници. Но това е минало, неважно. Днес сме други, примирени, обучени, по-скоро дресирани от действителността - глупостта и бездарието за нас са повече израз на равноправие, отколкото на опасност. И с тях си съществуваме мирно и съвместно... доколкото те все още ни търпят.

Всъщност, връщам се за друго. На "Шипка" 6 академик



Светлин Русев е подредил своето "Възпоменание за Катин"



Картини, както и документални снимки от двете катински трагедии - 1940 и 2010. Художникът е изобразил смъртта... и не само. Мъртвите - в кошмара на вечността, под раздиганите пластове на лъжата и забравата. Природата - сломена, умъртвена и тя от скръб и ужас. И човека - в уплах, изненада и тъга. В композицията маестрото е вплел два от женските образи, които преминават през цялото му творчество. Този път чертите им са покрусени от споделеното страдание. Там е и майка му (много силен портрет!), надвесена за прошка и утеха. И Христос след Кръста, с раните от Кръста, умислен сред възкресеното от четката безумие. Върху тъмен подиум, като върху безкръстен гроб, посетителите оставят цветята си. "Възпоменанието" се извършва почти буквално, отложено от цензура и премълчаване, но неотменено все пак. Това е страничният ефект от диктатурата - забраните обезсмъртяват жертвите.

Защо художникът е извършил поредното си изненадващо дело - да подреди изложба, в която нищо не се продава (тук можем да си припомним друга негова изложба преди време - срещу бедността и мизерията), - най-вероятно отговорът трябва да се търси в грубо демодираната в днешното общество



изконна потребност за граждански израз,

която всяко истинско творчество изпитва



Там, където тази потребност не закърнява, се появяват подобни творби и те установяват и закрепват истината за времето, което обхващат. В контекста на тази изложба можем да си спомним, че писаната история се преправя и злоупотребява почти всекидневно, докато изкуството не търпи корекции, нито може да бъде "актуализирано" според политическата конюнктура. Впрочем, художникът се е погрижил и за историческата правда: в началото на изложбата е поставено факсимиле от доклад на Берия до Сталин от март 1940. В него педантично е документирано унищожаването на полския военен и интелектуален елит.

Всичко това е известно на мнозина от нас. Но като минало. Изложбата го превръща в настояще.

Катинското гробище е съвсем като онова палеолитно селище от медийните гафове, новооткрито и трагично непознато за обществото. (Ако си спомняте, давността за някои престъпления започва да тече от момента, в който те станат известни.) Десетилетия драмата бе обвита в отричане, недомлъвки, фалшификации, както и в недвусмислени забрани да се споменава в медийното пространство. Когато се налагаше, репресията бе укривана с репресия. Или с достоверна заплаха от репресия. Истината бе зад завесата - Желязната. Там престъплението се разискваше, уточняваше се до последни подробности. Томове изследвания са натрупани "оттатък" през десетилетията на неведение "отсам".

И последните двадесет години не ни поведоха към Катин. Не че избиването не бе споменавано и описвано, но липсваше откровението, каквото една от най-големите трагедии на ХХ век заслужава.



Това палеолитно селище (гробище) за нас бе все още неоткрито



Когато такова откритие се извърши, то вече не е част от миналото, то е събитие от съвременността. Трябваше да падне самолет, за да се разрови страшният гроб. Да се появи и при нас филмът на Вайда и накрая "Възпоменание за Катин". Та да се приобщи на свой ред и българинът към онзи момент от големия катарзис, без който едва ли може някой да се нарече гражданин на Европа. Пък и на собствената си страна, ако питате мен.

Така че новите палеолитни селища си остават част от информационната специфика на нашия живот. И въобще не са проблем на медийния език. Разкопаваме ги епизодично - винаги смайващо свежи, недокоснати за публиката. И винаги по-разтърсващи от самия живот около нас. Така бяха "разкопани" Слънчев бряг и Персин. Така, като "разкопка", след време видяхме дори първия полет до Луната - сякаш Армстронг любезно направи отново онази "човешка стъпка" специално за нас.

Ако проследим логиката на подобни открития, може би накрая ще разберем, че за да пристъпим в бъдещето, ще трябва още дълго да копаем в необятното минало. Този археологически сезон няма да свърши никога. И не търпи ваканция.