Хубав е тоя наш свят, дума да не става, ама и фактът си е факт: понякога човек научава за най-хубавите събития в него с известно закъснение. Точно така стана тия дни и с бай Мишо Чакъров, 61-годишен безработен от столичния квартал "Обеля", с вечно празен стомах. Както предъвкваше тленните останки на някакъв стар вестник, бай Мишо с изненада прочете, че на 9 ноември миналата година целият свободен свят е отпразнувал с всичките му салтанати 20-годишния юбилей от падането на Берлинската стена. На същата оная Берлинска стена, чието сгромолясване направи и него свободен човек.

В началото бай Мишо много се ядоса, че е проспал голямото събитие. Постепенно обаче ядът поотмина и в главата му започна да назрява един наистина дързък план. Половин час по-късно планът, който се състоеше от една единствена точка, бе напълно готов - и бай Мишо да отбележи рождения ден на източноевропейската демокрация с щедра трапеза.

Речено-сторено. Метна се бай Мишо на асансьора и слезе с него на първия етаж - въпреки че общото събрание на входа му беше забранило да го ползва, понеже не си плащаше асаньорната такса. От бързане даже не отвори пощенската кутия. А то за какво ли и да я отваря - от нея щяха да се изсипят само реклами за сирена и салами, които той не можеше да си купи. И прекоси, значи, нашият герой улицата, и излезе на полянката отсреща. Наскуба внимателно няколко шепи росна тревица и се върна у дома с намерението да си сготви за празника уханна витаминозна чорбица. Ама като съобрази, че токът му е отдавна-отдавна изключен, запреживя сладко-сладко зеленинката, като през цялото време попържаше на майка ширещата се по света педофилия, хомофобия, клаустрофобия, антисемитизъм и русофилия.

Дотук добре, ама ето че след тоя пир пак го налетяха депресията от безработицата, както и болките в корема, бъбреците и някои други чаркове на тленното му тяло. Но като си спомни за нетленната си душа и за единия милион здравно неосигурени българи, които също като него нямат право на конституционно гарантираната им медицинска помощ, взе, че изпадна в умиление. А това, което го умили, беше най-вече мисълта, че неговият някогашен съученик Тишо, понастоящем заслужил милионер, като нищо можеше да му отпусне 20-30 лева суха пара. Щото като си помисли човек, какво са 20-30 лева за богаташ като Тишо, и то когато става дума за толкова благородна кауза!

Жалко само, че и тая му идея се сблъска с някои неумолими реалности. Първо - телефонът му също бе отдавна-отдавна закрит. И второ - ако тръгнеше пеш към Тишо в Драгалевци, щеше да стигне там чак вечерта. Без никакви гаранции, че ще го завари вкъщи, естествено. Така че на бай Мишо отново не му остана друго, освен да напопържа не само хомофобията, клаустрофобията и русофилията, но също така и антихуманния комунистически режим. Същия оня антихуманен режим, който не го пускаше да пътува по широкия свят чак до сгромолясването на Берлинската стена.

Но понеже покрай хроничния си глад отвреме навреме получаваше някои философски озарения свише, скоро намери цаката и на тоя проблем. Добре де, рече си бай Мишо, щом не мога да стигна до Драгалевци, що тогава да не хвръкна на крилете на мечтите до Берлин, та да отпразнувам и аз на самото място великия юбилей, дето ме направи и мене свободен. Пък и де да знае човек - като научи за неговия случай, Ангела Меркел, нали е израсла в пасторско семейство, току-виж му отпуснала и някоя християнска милостиня. Та така си рече бай Мишо от "Обеля", отвори широко прозореца, размаха крилете на мечтите си и излетя от шестия етаж към Берлин.