|
| Психиатрите вече открито признават, че такива тийнейджъри не са задължително продукт на лошо възпитание. |
Когато растял, обясняваше жената, често се биел с други деца, имал малко близки приятели и му се носела славата на подло момче. Все се надявала да се промени, но сега - когато той вече наближаваше 17, това й се струваше все по-невероятно. Попитах я какво има предвид под "подло". "Страшно е за мен да го призная, но не е добър и състрадателен към хората", отвърна тя. Бил груб и инатлив у дома, често обиждал грубо близките си в семейството.
През всичките тези години майката пращала детето за преглед при много детски психиатри, включително и на изчерпателни невро-психологически тестове. Резултатите винаги били едни и същи: момчето показва по-висока от средната интелигентност, без никакви признаци на умствено изоставане или психично заболяване. Съвсем естествено жената си задавала въпроса дали тя и съпругът й не са се провалили като родители.
В това отношение изглежда и двамата показали по-лоши резултати на прегледите от самото момче. Един терапевт отбелязал, че не са съвсем последователни спрямо сина си, особено що се отнася до дисциплината - майката била като цяло по-благосклонна от таткото. Друг специалист предположил, че бащата не присъства достатъчно в живота на сина си и намекнал, че не представлява добър пример за него. Но тези обяснения имат един проблем - тази предполагаемо несъвършена двойка е успяла да отгледа две други съвсем възпитани и перфектни момчета. Как са го постигнали, ако са толкова лоши родители?
Несъмнено
отношението към трудното дете
е било коренно различно. Пациентката ми веднага признава, че често му се е ядосвала - нещо, което рядко е правила спрямо братята му. И все пак фундаменталният въпрос остава - ако момчето не страда от никакви очевидни психиатрични разстройства, какъв му е проблемът?
Отговорът ми може да звучи еретично, като се има предвид, че идва от психиатър. В края на краищата ние сме предразположени да гледаме на всяко отклонение от нормалното поведение като на психопатология, която има нужда от лечение. Т.е. според нашата професионална гледна точка няма такова нещо като лош човек, има само болен пациент. Но може би този млад момък просто не е добър човек. С години психолозите са обучавани да гледат на децата просто като продукт на съответното обкръжение - по себе си вродено добър, докато не попадне на противоположно влияние. Ако някъде се наблюдава хронично лошо поведение, значи зад него трябва да стои лош родител.
Не искам да оневинявам съвсем лошите родители - уви, те са прекалено много,
от чисто вредни до просто апатични,
но не можем да заобиколим факта, че напълно прилични семейства могат да "произведат" съвсем токсични деца. Под токсични тук нямам предвид психопатични - онези деца, които изцъфтяват до дребни престъпници, убийци и всичко между тези две категории. Много нещо е изписано за психопатите в научната литература, знаете го и вие - включително за трудното им детство, ранното им предразположение към нарушаване на всякакви правила, жестокостта им към връстници и животни. Дори съществуват някои интересни изследвания, че подобно антисоциално поведение може да бъде преоформено с подходяща родителска консултация. Но медицинските журнали мълчат или дават само оскъдна информация за парадокса на добрите родители с лошите деца.
Друг мой пациент ми разказва за сина си, сега 35-годишен, който въпреки многото си положителни черти бил сприхав и груб с родителите си - отказвал да вдига телефона, когато го търсят, не отговарял на имейлите им, дори когато майка му легнала сериозно болна. "Как ли не си блъскахме главите да разберем защо се отнася с нас по този начин - каза ми човекът. - Нямаме представа с какво сме заслужили това." Очевидно, доколкото мога да кажа, с почти нищо.
Възхищаваме се на устойчивото дете, което оцелява и при най-токсичните родители, и в най-лошата домашна обстановка и постига по-нататък в живота си успех. Но въпреки това обратното - идеята, че някои деца просто може да са лоша ядка на едни иначе съвсем прилични родители - е трудно за приемане. Това разбиране е непонятно за нас не само защото изглежда толкова мрачно и безнадеждно, но и защото противоречи на преобладаващото схващане, че хората притежават почти
безкраен потенциал за промяна
и самоусъвършенстване. В края на краищата на власт е културата на "Бейби Айнщайн" - видеопродуктът, който обещава - и блестящо се провали в това обещание - да превърне нашите отрочета в гении.
Не всеки ще стане блестящ ум - както не всеки ще стане добър и любящ човек. И не е задължително това да се дължи на родителски провал или на лошо обкръжение. Причината е в това, че нашите ежедневни прояви на характер, като цялото човешко поведение, се дължат на сложни генетични компоненти, които не могат изцяло да бъдат моделирани дори и от най-перфектните обстоятелства, да не говорим за най-добрите психотерапевти.
"Сега лайтмотивът на всички детски психиатри е, че проблемът често е в самото дете и макар родителската реакция да може да влоши положението, тя не може изцяло да го причини - обяснява колегата ми Теодор Шапиро, детски психиатър в медицинския колеж на Корнел. - Ерата на тезата "няма лоши деца, има само лоши родители" приключи." Спомням си една пациентка, която ми разказваше, че се е отказала да поддържа отношения с 24-годишната си дъщеря, чиито безмилостни критики ставали все по-нетърпими. "Още я обичам и ми липсва - казваше тя. - Но никак не я харесвам."
За добро или за зло, родителите имат ограничени способности да влияят върху своите деца. Затова и не бива толкова бързо да поемат цялата вина - или пък заслуга, за всичко, което направят те.
----------
Наръчник за оцеляване с трудни деца
За съжаление не всяко ужасно дете е такова поради особености на характера или възпитанието. Някои деца са трудни, защото попадат някъде в спектъра на аутизма. След като е отгледала сина си с поредица подобни диагнози, Ана Селек дава следните съвети в "Гардиън":
1. Внимавайте с професионалистите. Доколкото държавата покрива прегледите при тези специалисти, възползвайте се от услугите им. Но внимавайте - не вземайте всяка дума за чиста монета. Още помня как един такъв експерт каза на мъжа ми, че нашето дете никога няма да има чувство за хумор. Всички педиатри, психолози и педагози си умират да сложат етикетче на детето, но не забравяйте, че диагнозата е инструмент, не доживотна присъда. Внимавайте освен това диагнозата да не бъде казана пред детето - ще останете изненадани колко лекари си го позволяват. Само защото тригодишното хлапе играе в ъгъла, не значи, че не чува абсолютно всяка дума в стаята.
2. Опознайте враговете си. Родителите, които не канят детето ви на рождени дни и избягват погледа ви на детската площадка, са лесни за идентификация. Но ще имате и много скрити врагове, които не са толкова открити с враждебността си. Установете кои не са на ваша страна. Бъдете крайно любезни с тях, но ги дръжте на разстояние. Не се опитвайте да ги спечелите, това никога не се връща.
3. Отгледайте си приятели. Трябва да помогнете на детето да си създаде приятели. Това ще го направи щастливо, а точно щастието в крайна сметка е основно за оздравяването. Отговорността тук е ваша - концентрирайте усилията си върху определени деца и бъдете реалисти, не се хвърляйте на двете най-популярни хлапета. Изберете деца, които вече имат някакъв афинитет към вашето.
4. Физическо натоварване. Детето ви се нуждае от всичките ендорфини на света, които може да получи. Голямата градина е страхотна тук, ако можете да си я позволите. Обзаведете се с батут, чудесен е при лошо настроение.
5. Обличайте го добре. Със сигурност не звучи като добра стратегия, ако детето ви къса и хвърля всичко. Но пък вие трябва да му осигурите от околните всичката симпатия, която можете. Това е особено важно за трудните и ужасни деца. Има нещо вълшебно в сладкия вид на детето - сложете и най-кошмарното момиченце в чудна лятна рокличка и ще видите, че то вече ви се струва като херувимче.
6. Не губете надежда. Синът ми Бен е очарователно и добро дете. Децата се променят. С достатъчно усилия и любов всяко дете може да преодолее проблемите. Само не се отчайвайте.
|
| --- |
