К. К. беше чиновник. Бе се добрал с невероятни мъки до фирмата - що курс и тест, що писма, интервюта, препоръки, маани!... Работеше в гигантска канцелария заедно с още 147 души на 47-ия етаж. В такива цехове в родината му произвеждаха втулки; в тамошните канцеларии се трудеха максимум трима души.

К. К. или Кей Кей, както се нарече според местните стандарти, нямаше място на служебния паркинг, нещо повече, нямаше и кола. Не можеше да си я позволи, кажи-речи, цялата му заплатица отиваше за наема и осигурителните вноски. Никога не беше се качвал в централния асансьор с килимчето, а така си мечтаеше за това... Никога не бе влизал в ресторанта на ъгъла, където обядваха шефовете - тези, които имаха кабинети, т. е. кабинки, отделени със стъкло и щори от цеха. "За да ни надзирават!" - роптаеше мислено Кей Кей, дъвчейки сухия сандвич, който си носеше в книжен плик. Приготвяше си го с домашна лютеница, дето майка му я пращаше по някой земляк, засилил се да става бизнесмен в страната на неограничените възможности. Но К. К. си мечтаеше и за кола и място на паркинга, и за обяд в ресторанта, и да се повози поне веднъж на асансьора на началниците, и даже да го поканят на някое от официалните партита на компанията, на които ходеха само най-избрани... За толкова години бе ходил само на бала на пожарникарите доброволци, и то го заведе дъщерята на хазяйката.

"Ех, ще видите вие! - заканваше се мислено той. - Ще се скъсате да ме каните, с поклони при това!"

Всеки Божи ден Кей Кей си мечтаеше все по-силно - вече и за секретарка, а защо не и за лимузина с шофьор...

Докато се люшкаше в метрото, облегнат на приятелското рамо на някой дрогиран негър, който се опитваше да му преслуша джобовете, кисело си спомняше някакъв текст, спомен от чавдарската му младост: "А вие защо биете негрите?" и си отговаряше: "Малко им е било!" - но, истински космополит и хуманист, бързаше да отпъди тия мисли.

"Тъй минаваха дните!" - както пееше Мери Хопкинс.

Ще попитате как свърши тая история?

Че с хепиенд, разбира се, като всяка американска мечта.

Кей Кей вече се вози в персонална кола с шофьор, както и на централния асансьор в компанията на строги охранители. Има не една, а няколко секретарки, че и говорител, да не се мъчи да обяснява на нахалните журналисти държавни тайни.

Старите му шефове го гледат като бог и вече си мечтаят да обядват с него, та белким се облажат с някоя секретна сделчица. Даже още си го водят на заплата.

И как стана това?! - ще запиташ ти удивен, мили читателю.

Ами Кей Кей си възвърна изконното име Кънчо Куртев и стана министър в собствената си страна!

Тя точно бе страната на неограничените възможности. Най-вече за посредници и прекупвачи.