Лошо започна денят.
Още като излязох навън, се спънах в едни наредби и нови постановления и паднах по очи. Вчера ги нямаше никакви, а днеска направо пред външната ми врата ги стоварили - да паднеш и да се пребиеш, главата да си счупиш.
Изправих се криво-ляво. Тогава видях как срещу мен с бърза крачка идваше енергото, което ми светна два шамара и със същата бърза крачка продължи напред. Зад ъгъла група мобилни оператори играеха на прескочи-кобила, а на всеки, който им кажеше нещо, показваха кукиш. Родното ве-и-ка ме подмина по улицата с една новичка кола, беше издуло до дупка уредбата с музиката и хич нито чуваше, нито виждаше - газеше напред без да трепне. Застигат ме призовкари и ме карат да подпиша - държавата ме съди за 1.42 лева плюс данък за пет години, стари задължения. Бодри циганета искат да измият предното стъкло на колата ми, да забършат очилата ми или поне да им дам левче. Отминавам - нямам кола, очила не ползвам, от месеци нямам левче. Кучета ме лаят от ляво, от дясно, от горе, от долу, от страни и от всички страни.
Опитвам да си купя най-нормални цигари, с намалено съдържание на катран, а те ме питат не искам ли и нещо по-завързано - ганджа, трева, хашиш, кокаин, морфин или хероин. Предлагат ми стока по каталог - от мацки с големи цици през компютри до акции за фирми със смесен капитал и ракети "Скъд", като изрично подчертават, че интересът към ракетите продължава да спада. Не, не искам. Трябва да отида на работа. Отивам, но там вече ме пускат след внимателен преглед на документите. Отряд ревизори чергаруват в маломерните стаички, четат неправилно, пишат неразбрано, тръскат пепел от евтини цигари по скъпия мокет и се правят на началство. А самото ни началство телефонира и шепне глухо от друга държава с друг климат, с друго данъчно управление и без закони за екстрадиция. Тоалетната е заета.
Движението пред офиса беше спряно, защото имаше протест на хората, които искат да спят на лявата си страна, а вече не им разрешаваха - взимаха им възглавниците и ги държаха отвити, докато не легнат на дясната си страна.
Веднага отидох в полицията, почуках на вратата, влязох и рекох:
- Искам документи! Искам да изляза в чужда страна - която и да е тя! Искам да напусна! Искам да ме мъчи носталгията, да страдам по родината, но да съм далече от нея! Ама не ми се стои по опашки, щото те никога не свършват!
В полицията кратко и ясно ми отговориха:
- Не!
Сиреч - отказаха ми документи и визи. И добавиха:
- Ако всеки поиска така - къде ще му излезе края! Кой ще остане тука да бачка, кой ще плаща данъци, кой ще гласува по избори и ще носи знамена? Дай молба като всички и си чакай реда...
- Не ме интересуват другите. На мен не ми харесва в тази страна. Да не говорим, че от малък искам да стана чужденец.
Полицията ми отговори:

- Гледай ти, не му харесвало. Че на нас да не би да ни харесва! Важен е принципът. За такива като тебе няма!

Замислих се. Прави бяха. На никого не харесва и съвсем правилно е да няма документи за всички.
И тогава попитах полицията:
- А ако от президентството ви поискат визи, ще им дадете ли?
- Веднага ще им дадем - отговори полицията.
- А ако господа министрите ви поискат визи, и на тях ли ще им дадете?
- И на тях ще им дадем визи - да ходят където искат - отговориха от полицията.
- А ако господа политиците ви поискат визи да ходят по белия свят, ще им откажете ли?
Полицията светкавично отвърна:
- Никога няма да им откажем - даваме им визи и да си ходят на воля по белия свят.
Въздъхнах облекчено и казах на полицията:
- Щом е така - дайте им на тях документи за чужбина и хич не ги бавете. Аз оставам тука.
Знаех си, че има изход - стига човек да е упорит.
И друго знаех: всичко е добре, когато свършва...