Малки хора сме ние. Един куршум ни стига.

На някои и по малко. На някои - само да им замахнеш и обърнали петалата. Не, какво говоря - само да споменеш, че ще им светиш маслото, и те вече лежат в тъмни стаи под юргани и тракат зъби.

Малки хора сме ние.

А истината е, че доста време живяхме гордо и се лъжехме, че ако не сме били ние, тиранинът щеше да векува. Благодарение на тихото ни стискане на зъби и на скритите в джоба юмруци, тиранинът така се разклатил, че накрая взел и паднал от политбюрото си, а свободата - нашата свобода! - взела, че дошла на бял кон!

Лъжа, разбира се. Нито тогава се съпротивлявахме като мъже, нито сега се държим като юнаци. Малки хора сме, чинът ни малък, за образованието и морала ни - по-добре дума да не отваряме. Само страховете ни са големи - срещу тях няма убежище.

И колкото и малки да сме, все ни правят големи страховете, произвеждат и ги пускат по белия свят - седят си в топли бърлоги министри, прокурори и знайни и незнайни поборници, че и ни се хилят право в очите, а страховете ни растат и пълзят от всеки ъгъл.

Плашоркат ни със закони и постановления.

Изсипват върху омекналите ни глави кошове с наредби, решения, такси и налози, и бавно започват да лицензират и правото ни да се храним, да пием по една чаша студена вода и да ходим до тоалетната.

От сутрин до вечер говорят, говорят, говорят - думите ни замайват, забравяме началото на приказките, нощем в главите ни преминават като подплашени прилепи думи и фрази, но сутринта не помним нищо от казаното, а говорилнята само чака да отворим очи и пак ни залива.

А когато не са на ораторската трибуна и пред тях няма камери и микрофони, размахват под носа ни пестници, че ако не ги обичаме много-много, ще ни светят маслото, че и оттатък. Направо ни заявяват много да не знаем, това е положението и ако не ни отърва - друм, да се махаме от държавата им.

Продават, купуват и препродават онова, що остана в малката ни опоскана и бедна държавица. И да кажем, че за жълти стотинки ни продават, те ни се хилят в очите надменно.

Вървят по стъгди и мегдани новите поборници за свободи и демокрации, плещят глупости, заливат ни със скудоумие, а после си полягват в скъпите автомобили и отминават - зер, още път имат, още хора могат да бъдат смачкани.

И пак ни остават тъмните ни стаи - да лежим под юргана, да стискаме зъби, наум да ругаем или да се хилим хлевоусто, ако някой ни пусне виц и с него поосмее пичовете от властта.

Палим понякога свещ в черквата, ама нито една молитва не знаем до края. Кръстим се злото да ни отмине и да отиде вдън гори тилилейски, никак не ни се ще да застанем в първите редове на борбата срещу него. Малки хора сме, чинът ни малък, а страховете ни големи, гигантски.

Толкова малки хора сме, че дори не си струва да ни плашат с куршум.

За сега добра работа вършат думите - непремерени, обидни, евтини или каквито там им дойдат на широките властнически усти.

Все си мислех като порасна, да стана чужденец, но виждам с очите си, че и това не е изход - у нас първо на чужденците посягат, издояват ги добре, после ги бият, унижават ги, и малко по-малко ги правят българи.

Ех, криво ли се молихме, или бог криво разбра молбите ни - хубаво нещо е да си българин, но кажете ми къде, в коя държава и в коя епоха, българинът е живял щастливо?

Знам, че когато един въпрос е поставен правилно, той може да стои така дълго време - и по тази причина само си питам, иначе отговор не чакам.