|
| *** |
"Господин генерал - написа мравката, - животът на мравките не е никак лесен. Ние носим огромна тежест. Нашият товар е голям повече от 20 пъти от нашето собствено тегло. А теглото ни е голямо.
Никой не ни уважава вече. Подритват ни. Никой не ни прави път.
Стъпват върху нас с калните си обуща. Или просто ни подминават, не ни забелязват, а ако ни забележат, разказват вицове с мръсен подтекст. Направо се ебават с нас.
И не е само това, господин генерал. Нищо, че са малки очичките ни, ние виждаме живота в цялото му многообразие и пъстрота.
И какво виждаме? Започнаха да свалят вашите портрети отвсякъде. Първо изчезнаха от гаражите и сервизите. После от фризьорския салон. А вече ги няма в магазините и хлебарниците. Няма ги. Както бяха навсякъде, сега някоя злодейска ръка ги сваля един по един. Дори в мравуняка се говори, че вашите портрети започват да изчезват и от таксиметровите автомобили.
Това е лошо, господин генерал.
Всички казват, че портретите ви били хубави. Те бяха направени на хубава хартия, здрава, от тези, дето трудно се късат. С тях винаги можеш да затъкнеш голяма дупка в мравуняка, да се завиеш нощем или да си направиш покрив над главата. Много пазеха и от студения вятър през зимата. А сега - ето, идва есента дойде, зимата се задава, идват вятър и студове. С какво ще се пазим в дългите студени нощи? Ни портрет, ни закрила за бедните ни глави!
Подозираме, че много са събрали портретите ви, за да могат да си палят печките през зимата. Ама в нашия мравуняк огънят е най-страшното нещо - само това ни липсва!
Да имахме одеяло - с него бихме се завили, ама нямаме. Отдавна извлякоха от мравуняка и чергите, и одеялата. Всичко, що е метално, изчезна преди години. Ние, мравките добре знаем, че желязото се кове, докато не са го предали за скрап, ама какво от това. Едни огромни мравояди мъкнат всичко, що е метално и го търгуват. Сега един пирон за лек нямаме.
Какво толкова им пречеше един портрет, това не мога да разбера. Нито вода иска, нито хляб му даваш. Да, вярно е, че всичката друга хартия отдавна е събрана и предадена на вторични суровини и нищо не ни остана.
Няма да е лошо, господин генерал, отново да отпечатате лика си на скъпата хартия и да раздадете портрета си пак навсякъде - срещу подпис, срещу задължение всеки да си го пази. Така много ще ни помогнете в лошите дни, които се задават. А чуваме, че те ще бъдат много лоши.
И да задължите органите да проверяват - кой пази портрета ви, кой се отнася към него с пренебрежение. Може и да давате поощрения на по-усърдните. А лошите - с юмрук по гърба. Щото ако към портрета ви имат такова отношение днес, утре ще спрат и по телевизора да ви гледат, ще спрат да ви слушат, ще започнат да ви се смеят и после - мамата си трака! Виждали сме какво е ставало и с много други портрети.
Ей такива едни неща ни мъчат и увеличават нашето тегло неимоверно. Веднага ще се запитате: Кои са тия, че акъл да ми дават? Ще ви отговорим: ние сме, мравките. И не ви даваме акъл, а само ви казваме как е положението. Колкото си по-малък, толкова повече виждаш едрите неща. Може би заради изкривената перспектива. Нищо, че перспектива пред мравките няма и както вървят нещата, няма и да има.
Знаем, че нямате време да седнете и с нас да се занимавате, да ни слушате, че и внимание да ни отделяте. Но не можехме, господин генерал, да не ви го кажем, въпросите са ни много и ни мъчат, а белите петна, там където беше вашият лик, се увеличават.
Сполай, генерале, Господ здраве да ви дава."
Мравката прибра молива, сгъна листа и със зор го пъхна в плик.
Знаеше мравката: колкото военната музика е музика, толкова и написаното от мравката е писмо!
Най-много наистина да дойдат и да я размажат. Но поне крак с ботуш щеше да я натисне. Колко хора биха се похвалили с това?
от мен!