Певицата Хилда Казасян е родена на 27 март 1970 г. в София. През 1989 г. завършва Националното музикално училище "Любомир Пипков" със специалност ударни инструменти. Продължава образованието си в класическия отдел на Консерваторията отново с ударни при проф. Добри Палиев. Занимава се с джаз музика по думите й "откакто се помни". Дъщеря е на българския диригент и композитор от арменски произход Вили Казасян (1934-2008).





- Започна нов телевизионен сезон. Бихте ли се съгласили да участвате отново в журито на риалити от типа на "Мюзик айдъл"?

- Да, охотно, имам много добри спомени и от колегите в журито, и от участниците. Попаднах в моя среда, запознах се с изключително интересни хора. А и тези предавания помагат на младите изпълнители, особено когато ролята, в която са вкарани, не е извън тяхното разбиране за нещата, не е в противовес на творческата им нагласа. Все пак, когато си 20-годишен, да получиш шанса да пееш три месеца в най-гледаното време по телевизията, означава на практика да станеш популярен още преди да си започнал кариерата си. Друг въпрос е как ще оползотвориш този шанс. Към таланта ти трябва да се прибавят много допълнителни лични качества.

- Малцина от прохождащите музиканти се насочват към джаза. Това поради липсата на пазар за тази музика ли е?

- Джаз музиката има една наистина немного голяма като мащаб, но много вярна публика. Ценното при нея е, че има друг светоглед. Мястото, което джазът обитава, е по-уютно, по-елитно и в крайна сметка по-чистоплътно, защото е по-малко засегнато от комерсиалното. Нашата публика не е подвластна на модата, не е подвластна на всичко онова, което ни кара да сменяме ценностите си през ден. Аз години наред издържам себе си, дъщеря си, семейството си с тази музика и съм се убедила, че ако не изневеряваш на стила, който самият ти налагаш, трудът ти си тежи на мястото. Имала съм случаи, в които са ми предлагали изяви и в друго амплоа, но се гордея с това, че не съм предала себе си. Все пак, когато си слушал тази музика от бебе, тя просто ти е в кръвта.

- Може ли да говорим за "българска школа" в джаза?

- Фактът, че всички големи звезди, които идват у нас, се впечатляват от българските джаз музиканти, е красноречив. Те са може би не повече от 10-ина души, но затова пък са невероятно добри и правят впечатление навсякъде по света, където отидат. Иначе няма нужда задължително да има привнасяне на фолклор, за да може да говорим за "специфика". Мотивите от народното музикално творчество може би наистина обогатяват джаза, правят го по-особен, но основното е да си добър музикант. В джаза всичко, което изпълняваш, е различно - въпрос на фразиране, на музициране и импровизиране. Ако си професионалист в тези неща, няма нужда да търсиш на всяка цена различното. Както при класическата музика. Не е необходимо да свириш Бетовен или Шопен по някакъв кой знае колко оригинален начин, за да си много интересен. Достатъчно е да си адски добър. Даже ако самоцелно търсиш националната специфика, понякога се получава доста глупаво. Представете си някой да реши да вкара нещо "българско" в Моцарт...

- Чувствате ли се застрашени българските музиканти от инвазията на толкова големи световни звезди у нас напоследък?

- Точно обратното. Пълните зали и стадиони носят радостната вест, че имаме публика, която жадува за качествена музика. Но потвърждават и моята голяма болка - че не е въпрос до вкус. Въпрос е и до предлагане. Когато няма къде да чуеш и видиш нещо, когато си залят само от едно, то как ще разбереш, че има и друго. В момента с мои приятели сме се отдали на една инициатива, която е живата, реалната алтернатива на цялата ни чалгаджийска култура (а тя е не е само в музикален план, просто се носи във въздуха). Проектът се казва "Сцена Академия". Участваме заедно с Боби Йоцов, с Атанас Янкулов, Нено Димов и Добромир Славчев. Петимата направихме една музикална програма само от джазова и класическа музика, която в момента се позиционира в залата на Музикалното училище. Вече свърши първият сезон, започваме втория с доста амбициозни идеи. Например Йълдъз Ибрахимова ще направи един страхотен концерт в началото на ноември; Христо Йоцов и Стоян Янкулов-Стунджи ще представят техния дръм проект. Та тази програма е въплъщение на амбициите ни да предложим истинска алтернатива, вместо да правим дефиниции от рода манталитетът на хората е такъв и такъв. Какво ни коства обаче това, не ме питай... Ясно е, че от подобни инициативи няма как да се печели. Може би отстрани изглеждаме като налудничави донкихотовци, но аз го приемам като лично призвание и смятам, че си струва труда да се опитаме да променим средата. Не трябва да оправдаваме собствения си отказ да свършим нещо в тази посока с мотива, че народът просто обичал чалга. Това не е така. Факт е, че има публика. А и като видиш в Музикалното училище колко талантливи деца има, а ти им предлагаш да работят с най-утвърдените професионалисти, помагаш им да разгърнат способностите си - мотивацията е налице. Да, че сме нелепа държава, нелепа сме, но нали все нещичко трябва да направим.

- Вие сте от младите творци, които в зората на демокрацията бяха най-активни политически. Смятате ли, че това поколение някъде сбърка?

- Ние никъде не сгрешихме. Не може да очакваш да се наместят за 10 години ценности, разбити от най-зловещия строй. В света няма измислено по-страшно нещо от комунизма, от тази зловеща машина за промиване на ценностите и пълна манипулация на душевния баланс в човека. Нямаше как едно поколение да успее да подреди онова, което е било разбивано последователно в продължение на 50 години. Но огромният ни проблем е, че много лесно забравяме. Самите ние, хората от площадите, започнахме напоследък да омаловажаваме ужаса на онзи строй, да не помним колко страшно беше тогава, как живееха родителите ни и отчасти ние. И взехме да вадим от раклите личности от онзи режим и да ги провъзгласяваме за герои в най-комерсиалните телевизионни предавания. А в нормалните държави тези хора са в затворите. Това е фаталното. Тук вече няма значение дори кой те управлява, стига да не са комунисти, разбира се. Докато не се опитаме да подредим животите си така, че да го няма това невероятно разминаване на ценности, няма да се получи. Аз не мисля, че има друго общество, в което да има толкова дълбоко разминаване на понятията за добро и лошо, за красиво и грозно, за безвкусно и естетично. Все пак във вселената има един критерий за средното.

- Ако не е твърде болезнена за вас темата, славата на баща ви допълнителна отговорност ли е?

- О, да имаш баща като моя първо е невероятен късмет и благодаря на Дядо Боже за това. Да, разбира се, че е отговорност. При първите ми излизания на сцената с него в началото на кариерата ми треперех от притеснение не толкова аз да не сгафя, а да не изложа него. Такъв татко е нож с две остриета. От една страна, се докосваш до цяла една вселена от етика, професионализъм, финес... Но от друга - избираш мъжете около себе си много, много, много трудно, защото сравнението е неизбежно. Той беше ларж и като човек, и като творец - и в двете се раздаваше.