Дали е възможно да има някаква тайнствена връзка между съдебните дела, които цар Симеон II възнамерява да води срещу България в Страсбург, и неочаквано обявената през септември чрез омбудсмана Гиньо Ганев инициатива да се погребат костите на цар Фердинанд в България по повод 150-годишнината от неговото рождение през февруари 2011 г.? Вероятно любителите на тънките политически игри вече размишляват на тази тема. И двата сюжета интригуват със своето неясно развитие, както и с вероятността да предизвикат ситуации, от които страната трудно би излязла без загуба на достойнство.

През юли стана известно, че Симеон възнамерява да съди България заради накърнено право на собственост относно имоти, върху които през декември 2009 парламентът наложи мораториум до приемането на специален закон за царската реституция. Според авторитетни юристи царят има сериозни шансове за успех в Страсбург, защото, след като държавата веднъж е отстъпила права на собственост, без значение разумно или не, тя няма как отново да ги отнема. От друга страна, ако внимателно бъдат изложени обстоятелствата около царската реституция, не е изключено съдът да погледне и с други очи. Ключ към сагата с царските имоти е решение на Конституционния съд (№12 от 4 юни 1998 г.), с което беше обявен за противоконституционен Законът за одържавяване на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и техните наследници от 1947 г. От това решение, както някои от подписалите го конституционни съдии по-късно признават, не произтичат автоматично реституционни последици, но това не е попречило на кметове и областни управители да прехвърлят собствеността на царя и неговата сестра. Съществено е, че това става, докато царят е министър-председател, т.е. на върха на изпълнителната власт, която му реституира имотите. Само дворецът "Врана" е върнат по-рано. Така



царската реституция изглежда по-скоро като приватизация,





осъществена със спорна процедура. За съда в Страсбург вероятно би изглеждало странно, че българският Конституционен съд, създаден по силата на конституцията от 1991 г., се произнася за противоконституционността на закон с еднократно действие от 1947 г. и с отдавна настъпили правни последици. Освен това решението на КС е трудно обяснимо изключение от обичайната му практика да не се произнася по еднократни законодателни актове, приети преди новата конституция. Поради което по същото време, поканен да се произнесе относно противоконституционността на Закона за референдума от 1946 г., КС отказа да го направи.

Правото, колкото и дразнещо това да звучи, е по условие политически конюнктурно. То представлява нормативен обков на политическите реалности. Поради което, ако КС се беше произнесъл за Закона за референдума, неговото решение би имало стойността на едно мнение по исторически въпрос. То няма как да възстанови монархията. Същата стойност има и Решение №12, независимо че по-късно държавната администрация го е интерпретирала по желания от Симеон начин. Може да се спори дали това е направено поради предумишлена глупост или от простодушна некадърност.

На практика КС се е оказал заплетен в интрига, чиято нишка отвежда към една среща между царя и Георги Марков в Лондон през лятото на 1997 г. Тогава между двамата е било договорено да се интервенира по темата за царските имоти чрез КС, за да се заобиколи парламентът. За каузата после е привлечен и главният прокурор Татарчев, който сезира КС. На тази тема през годините е писано много, но който се интересува, може да си опресни подробностите в статията на Мирела Веселинова "За човешките права на един (бивш) Цар" (сп. "Правен свят", кн. 6, 2010).





Около т.нар. царска реституция съществуват въпроси



без лесни и еднозначни отговори.

Каква част от реституираните имоти са лична собственост на цар Фердинанд и неговите наследници и каква част са собственост на монархическия институт като фундамент на тогавашната държавна конструкция? Частна организация (нещо като еднолична фирма) ли е Интендантството на цивилната листа на българския монарх, както упорито твърди агитката на Симеон, неясно защо предвождана от доскорошния омбудсман на републиката, или държавна институция, макар и със специфични функции? Симеон и неговата сестра ли са единствените наследници на вече реституираните имоти и на онези, за които претендират, или има и други, както личи от посоченото решение на КС, в което като заинтересовани страни по делото са споменати още петима техни братовчеди? Доколко е приемливо (правно и политически) един равноправен български гражданин, за какъвто Симеон II (поне привидно) се счита, да черпи имуществени права от своите предци, които обаче не са били обикновени граждани, а "свещени и неприкосновени" особи по силата на Търновската конституция и тъкмо тази институционализирана специфичност на техните персони е източник на значителна част от имотите, за които царят и неговата сестра днес претендират? Може ли царски дворец да се реституира със същата мотивация, с която се реституира бакалница? Възможно ли е през XXI век тайнството на кръвта и родството да поражда гражданско-правни последици по начина, по който това е ставало през XVIII век? И най-после за реституция ли става въпрос или за пълзяща реставрация?

Защитавайки държавния интерес в Страсбург, днешните български власти ще трябва да обяснят всичко това и същевременно да признаят, че не друг, а Конституционният съд, най-високата съдебна инстанция, е допуснал грешка, която парламентът чрез мораториум се опитва да поправи. Това никак няма да укрепи авторитета на българската държава и особено на нейната съдебна система. Опасенията са, че съдът в Страсбург би могъл да отсъди: "Кьорав карти не играе", макар и в по-благопристойна юридическа форма.

Царската реституция е динена кора, с която всички политически сили взаимно се пързалят вече повече от десет години. За да е по-интересно, през септември се появи още една царска динена кора - погребението на Фердинанд. Поднесе я дежурният "инициативен комитет от интелектуалци", предвождан, неясно защо, от Гиньо Ганев в качеството му на омбудсман на републиката. Изобщо българският "интелектуалец" през последните 20 години заприлича на санитарен терлик в болница - всеки го обува и изува както си поиска. Естествено, инициативата веднага породи обществена полемика, която вероятно ще се ожесточава. Никак не е трудно да се очертаят тезите, които двете спорещи страни ще защитават. Цар Фердинанд е злокобна личност, наложила политическия разврат като норма в обществения живот на България, лицемер, подлец, авантюрист, циник, проиграл националните въжделения на българския народ, страстно ненавиждащ своите поданици, виновник за две национални катастрофи и т.н. Това е едната теза.

От архивите и историческите монографии към медиите вероятно



ще потекат отдавна известни факти от битието на монарха



- славни и недостойни, любопитно-пикантни и наивно-умилителни или отблъскващо грозни и дори зловещи, някои преувеличени, други не. Няма как да не бъде припомнено, че цар Фердинанд е задкулисният, но същински екзекутор на Стефан Стамболов, комуто той лично дължи короната и укрепването си на престола, а България - своето възходящо политическо развитие за един продължителен исторически период. Вероятно ще се припомни как през 1913 г. той е настоявал Великите сили да му подарят остров Самотраки като лична собственост, което е накарало европейската дипломация (не за първи път) сериозно да се замисли за душевното здраве на българския цар. Противниците на идеята за царско погребение едва ли ще спестят многобройните гешефти и афери на двореца, както и разказите за нетипичните за държавен глава (особено на Балканите) сексуални предпочитания на цар Фердинанд. Несъмнено полемиката отново ще пробуди интерес към неговите фамозни "Съвети към сина" - един от най-изящните литературни паметници на цинизма може би не само в България. Този жив и многопластов автопортрет, считан от някои за фалшификат, тъй като не е открит оригиналният ръкопис (впрочем по тази логика твърде много исторически извори би трябвало да се изхвърлят от научно обращение), има неудобството да представя един образ, който лесно може да се състави от достатъчно много други документи, чиято автентичност не буди съмнения.

"Най-голямото качество на характера, познанието за човека, тотално му липсва", пише за Фердинанд австрийският посланик в София Фон Буриан до външния министър граф Калноки през 1898 г. и добавя: "Ще можем да разчитаме само на българите, но не на принц Фердинанд. Него ще трябва само да поддържаме и да пазим от самия него." По-нататък става дума за "незрялата капризност, лошо формиран характер и истерични хрумвания" на принца. Ето и една оценка, произнесена от френския министър Барту през 1928 г. "Няма в Европа, даже в Германия, владетел като него, който е турял в служба на своята болна амбиция една по-пресметната студенина, едно по-двусмислено вероломство и едно по-извратено коварство. Този изроден Бурбон не е всъщност освен един сарайски азиатец." "През целия си живот грешеше поради един излишък от евтин макиавелизъм", пише италианският външен министър граф Сфорца.

Заради своя инфантилен романтизъм, съчетан с една комична претенция за величие, "носоватият Фердинанд", както го нарича един от неговите братовчеди, през първите години от своето царуване е постоянен типаж в западната хумористична преса. Иронично се отнасят към него и мнозина от царстващите му родственици. Кралица Виктория в писмо до Солзбъри го нарича "млад и глупав братовчед, ...изнежен, ексцентричен и женствен". За Вилхелм II той е "суетен палячо", а император Александър III, научавайки за неговата княжеска кандидатура, казал: "La candidature est aussi ridicule que le personage."

Най-често той е бил укоряван и подиграван заради неумението да разграничава своята личност от държавата. На прага на XX век неговият антикварен "луичетиринайсетизъм", както сполучливо го определя германският историк Йоахим фон Кьонигсльов ("Фердинанд Български", С. 1998), е изглеждал съвършено нелеп в очите на европейската дипломация, а по-късно се оказва и печален за България. В дипломатическите донесения на Буриан е описано как веднъж Фердинанд направил истерична сцена пред Министерския съвет. След като излязъл, министрите погледнали недоумяващо към Стамболов и в погледите им се четяло: "Той е побъркан!". На което Стамболов с горчива ирония отвърнал: "Щеше ли да стане наш княз, ако беше нормален?". Изглежда той наистина е имал нужда от терапевтични грижи, но вместо това съдбата му е поднесла царска корона. Монархията, както твърди Морис Дрюон, е "лотария на хромозомите" и от тази лотария България е изтеглила късата клечка. Няма как една вестникарска статия да побере нелепостите на едно 31-годишно царуване, поради което нека спрем дотук.



Застъпниците за погребването



на Фердинанд в България също имат своите аргументи.

Могат да обясняват как той е бил ловък политик, хитър, високо образован, знаещ езици, имал е всеобхватна памет и широки познания по история и други научни области, както и тесни интереси в ентомологията, ботаниката и орнитологията, създател на Природонаучния музей, софийския зоопарк, ботаническата градина и още някои научни учреждения и прекрасни паркове, придали европейски облик на българската столица. Бил е също така отворен за прогреса в техниката, познавач и голям приятел на железопътното дело, оригинален събеседник и импровизатор, голям природолюбител и страстен пътешественик. Не е трудно да се състави един портрет на цар Фердинанд като европеизатор и цивилизатор. За него има твърде много благоприятни описания, особено от хора, отдалечени от политиката. Може би най-справедливо го е оценил генерал Христофор Хесапчиев в своите спомени. Нарича го "велик в дребното и малък в голямото".

Добър или лош, луд или не, той е бил наш цар и може би трябва да си го погребем.

Той е част от българската история с нейните тъмни и светли страни. Обмислена с такт и чувство за мярка, погребалната церемония би показала зрелостта на българското общество, способността му да гледа на себе се и своята история с трезво и дистанцирано око, да се помири с миналото и да гледа напред. Фердинанд може да бъде погребан в България и това да изглежда като мъдро и модерно политическо решение. Може да бъде погребан в България и това да изглежда глупаво, нелепо и дори скандално. България може да откаже погребението и това да изглежда глупаво. Може да го откаже и това да изглежда разумно. Това е лукава политическа игра, заредена с деликатни внушения и последици. Каквото и да се направи, трябва да е ясно защо се прави и какво ще се постигне. Както, подхвърляйки на съдия Георги Марков горещия имотен картоф, Симеон сигурно е знаел какво ще постигне.

Дори и да няма връзка между жалбата на Симеон в Страсбург и инициативата за погребването на дядо му в България, тя може да се създаде и да роди ценни политически плодове. Има възможност република България и цар Симеон II да излязат с чест от заплетената ситуация, в която взаимно са се поставили. Ако Негово величество ограничи имотните си претенции до степен, в която те да не изглеждат чрезмерно алчни и въпросът се уреди извън съда, България би могла да не препятства погребването на цар Фердинанд на българска земя и да изпълни ритуала с благоразумна почтителност. Това би било една красива развръзка, от която Симеон би спечелил много престиж, т.е. голям политически капитал, приложим в бъдеще, а България би излязла от конфузната ситуация, в която сама се е поставила. За съжаление подобно развитие на политически сюжет изглежда по-вероятно в приказките и сапунените сериали, а не в живота.

"Ние сме като сапунен сериал", пошегува се преди години принц Чарлз, запитан как монархическият институт оцелява в съвременния свят. Българската действителност се вписва в тази шега, но по-скоро чрез мелодраматизма на произвежданите политически сюжети и без да достига до happy end.

Ако Симеон все пак приеме подобен вариант, това ще придаде по-достоверен звук на заявките за безкористна служба на отечеството, с които той се върна в България и през 2001 г. стана министър-председател. Ако не го направи, ще остави за себе си спомена за богат и същевременно евтин човек. Голям в дребното и малък в голямото, какъвто е бил и неговият дядо.