---

Юрий Дачев e театровед, писател, драматург, режисьор. Сценарист е на предаването "Понеделник 8 и половина". Негови са пиесите "Салон за плач", "Пансион за кучета", "Вчерашни целувки". От 1995 г. е драматург на театър "Зад канала". Бивш заместник-министър на културата в правителството на Иван Костов. В момента Дачев е тв водещ на предаването "Рецепта за култура" по сателитния канал на БНТ.

---------

- На вас се полага главната заслуга тоя зевзек Дянко Лалугера отскоро да е част от софийския колорит. Истината е, че моноспектакълът на Николай Урумов "Лалугер", на който сте режисьор, повлече крак към билетните каси на Военния театър. Освен лалугери какви други представители на фауната забелязвате да щъкат наоколо: по улиците, сред студентите ви в НАТФИЗ, в парламента?

- Проскубани, със зачервени гребени, с подвити опашки. Преобладаващо мълчаливи.

- Казвате мълчаливи, не спада ли към този вид и вашето, театралното съсловие?

- Не е коректно да говоря за мълчанието на гилдията, защото и аз съм мълчал през последните години.

- Но ще се съгласите, че кинаджиите се оказаха по-сплотено съсловие от театралното. Какви дивиденти им донесе това?

- Неотдавнашните протести на кинаджиите им донесоха авторитета на съсловие с глас. Това е важно. Полето за работа на кинодейците много се стесни. Това сгъстява напрежението, оголва нерви, предизвиква достойнство. Докато театралите все имат "нещичко". И си мълчат. Те приеха с мълчание унищожаването на центъра за театър, който беше една осъществена стъпка на театралната реформа. Въобще - кротки, разбрани хора.

- На въпросните протести като че се изля цялата горчилка, насъбирана с години. Не са ли много тежки думите, зад които застанаха мнозина от кинодейците, че в момента на културата в България се гледа като на "някакви ненужни обичаи"?

- Такова отношение си е направо диващина, но то не е ново. Може би никога не е било изричано така безочливо, но бавно се гради в продължение на цели двайсет години. Кога с мисъл, кога с глупост. А постоянната струна са "парите на данъкоплатеца". Тази грижа да се спестят на данъкоплатеца излишните пари за култура, да бъде настроен той срещу тия, които ги пилеят залудо, т.е. хората на културата, доведе до необратимото опростачване на милия, обгрижван данъкоплатец.

- Има ли кауза, която сега би ви накарала да скачате, както едно време по митингите, не само в буквалния смисъл? Или все така ще я караме според аршина на Мечо Пух: "Вървим, вървим и все е петък"?

- Знам ли, май че не бих. Причината е не в това, че съм натежал с някой и друг килограм, а защото знам, че скачането по паважа често се оказва проектирано в нечий сценарий. Сценаристът е зад някой добре затворен прозорец на висок етаж и скачащите не могат да забележат подхилването му. Но въпреки това смятам, че всяко поколение не трябва да пропуска своя момент на скачане. Подобрява кръвообращението - личното и общественото.

- Честно, оптимист ли сте, че ще дойде време, когато театърът пак ще бъде за българина това, което е означавал преди десетилетия?

- Има един паянтов мит - че сме театрална нация. Не сме. Такива са руснаците и англичаните. Но в България има театрална публика. Тя се променя, става по-самоуверена и се боя, че ние пак изоставаме с нейното опознаване. Усещам обаче стабилното й присъствие в театралните зали и това ме радва.

- Работите върху една монодрама за наша известна историческа личност, при това жена - Екатерина Каравелова. С какво тя би могла да стане любопитна в очите на днешните млади?

- Това не е биографична пиеса. Одързостих се доста свободно да се движа из фактите от живота на Екатерина Каравелова. Интересно ми е най-вече едно: достойнството в поражението, "победното" отчаяние, ако може да има такова. Как се съхранява, когато човек вижда краткотрайността на доброто, силата на разрухата, разминаването си със света. Не знам дали пиесата ще е любопитна за младите зрители. По-скоро не.

- Като стана дума за младите, вие доволен ли сте от общата култура на питомците си в театралната академия? И въобще хиперболизира ли се въпросът за неграмотността?

- Такава култура, казвам го съвсем хладнокръвно, в 90% от студентите, не се забелязва. От средното училище - в това число и елитните гимназии - идват хора, които не знаят къде е Народният театър. Но дори това не е най-страшното. Освен полуграмотността повечето от младите хора нямат абсолютно никакви навици, свързани с работа, организация на учението, разбиране за задължителните усилия в него.

- Май по-добре да се върнем на театрална тема. Доста се изговори и изписа за обявените наскоро номинации за "Икар 2011". Много шум за нищо ли?

- Сезонът, от който са излъчени, е толкова равнинен, че тези номинации не пораждат особени изненади. Не вярвам и комисията да е имала кой знае какви затруднения в определянето им.

- А тази "равнинност" и спрягането на обичайните заподозрени пък означават, че нови имена липсват. Още по-лошото - и вие го казвате, че в истинския смисъл на думата младо поколение режисьори още не се появило. Отражение на какво е този "колапс"?

- Не знам, може би набира сили някаква нова режисьорска вълна, която изведнъж ще ни връхлети. Дано да е така, защото положението в момента наистина е отчайващо. По много линии. Пълно непознаване на предишните поколения. Липса на любопитство не само към тях, но и въобще извън театъра, с който се занимават. Неумение да работиш с актьорите. И пълно изключване на въпроса "Кой ще гледа това, което правя?".

Иначе има две имена, които следя - Василена Радева и Стайко Мурджев.

- Веднъж се престрашихте да се пробвате като киносценарист (на филма "Пансион за кучета", режисьор Стефан Командарев). Ще има ли и втори път?

- След като се "престраших", показах чудеса от храброст. Шегувам се, разбира се, но така се случи, че през последните години работя много повече като киносценарист, отколкото като театрален драматург. Не знам дали киното е спечелило от това, със сигурност театърът не е изгубил.

С режисьора Радой Николов сега работим върху нов сценарий - "Най-топлата зима". Той е изключително търпелив, защото аз съм доста бавен и често ме отклоняват други ангажименти. Не крия, че това е един от проектите, с които се чувствам най-свързан, откак въобще съм се престрашил да пиша.

- Според вас страхува ли се властта от голямото око на камерата?

- От телевизионната - да. Присъствието на медиите е единственото с камера, с което по някакъв начин властта се съобразява. Иначе произведение на киноизкуството у нас през последните двайсет години не помня да е стряскало властниците. Мислех, че появата на "Мисия Лондон", филм, който много харесвам, ще раздвижи това безветрие. Е, появи се лек бриз. Не защото филмът няма "жило". Просто тия, които биха могли да се разпознаят, са достатъчно дебелокожи.

- Споделяте ли мнението, че държава без кино е като семейство без фотографски албум?

- Не знам, аз много мразя да разглеждам семейни албуми. Пък и ми се ще държавата ни да се усеща по-силно свързана с киното ни, отколкото едно семейство с подредени между тънки страници стари фотографии. Киното не е "вещ на склад", за която се сещаш, "когато му дойде времето" - ако използвам една компрометирана фраза. То е много по-същностна част от живота на една страна - от трусовете в него, от отраженията им и така нататък.

- Кой е най-пренебрегнатият сектор в българската култура?

- Цирковото изкуство. А то е едно от "най-конвертируемите", донесло е много слава на страната ни.

- В едно толкова отворено предаване като вашето - "Рецепта за култура", водещият, освен че сигурно отнася доста критики от зрители, получава и препоръки, топли думи. По-специален момент?

- Така е. Най-хубавата оценка е от един човек, когото много обичам - помощник-режисьорката Снежана Богданова. Така стана, че през годините - в различни театри, на нея все й се случваше да бъде асистент на постановки на мои пиеси. Аз не помня в подробности текстовете си и понякога, досущ като склеротик в просветление, като чуя реплика от тях, си казвам: "Добре звучи. Ама наистина ти ли си го написал?". Снежа обаче твърди, че има много любими реплики, които непрекъснато вкарвала в ежедневните си разговори. Това за мен е много висока оценка. Някой да дава живот на думите ти и извън сцената, съвсем спонтанно при това. Та наскоро Снежа ме изненада, като ме "застреля" с една такава реплика:

"Кажи ми, Господи, защо толкова често единственият път към спасението е лошият"?