Прррррррх!

Конете спряха, професор Майкопф слезе. Вярваше, че за да опознаеш племената, трябва поживееш като тях, та се друсаше в разбрицана талига. Но пък тя беше с гуми.

Човекът на пътя имаше здрав вид на турист, изкарал половин живот на плажа. Покрит с татуировки, ръцете му можеха да огъват пирони, от целия му облик лъхаха сила и заплаха. Явно бе вождът на племето, което с викове и плясъци разпалваше огън край каменистия гьол.

Немецът учтиво се представи. Вождът изръмжа нещо, което професорът си транспонира като Розовия Чук.

- Приятно ми е - усмихна се Майкопф, - аз представлявам хуманитарна организация, радетелка за човешки и етнически права в цял свят. Проучвам отделни етнически единици и отпускам суми за интегрирането им в обществото на белите. Ще ми разкажете ли за вашия бит и култура?

- С култура се занимава оня бивак - махна Розовия Чук към далечината, - а за бита що да не ти разправям... Аз съм този, който ти трябва - бил съм бит, и аз съм бил.

Родих се преди 37 години от оная страна на локвата. Нашите крадяха коне, но настъпи нашествие на магарета, бизнесът замря. Почнах нов - кражба на кокошки. Хвана ме един дядо и замрънка, че не трябва да правя така. От глад и яд го праснах по главата с кокошката. Дотичаха униформени и ме закопчаха. Докато се борех, нахлупих на сержанта фуражката до гръкляна. Затвориха ме за две години във Ванинския форт. Хранеха ни с педигрипал, а за Нова година - фасул с нафта вместо олио. Пребих готвача - още 7 години... Досега имам 19 години лежане по фортовете и 18 вятър ме вее на бяла кобила.

Харесвам живота си. Един ми го е дал Господ. Сега работя бияч. Дават ми 100-200 жълтици да счупя я ръка, я крак... Аз оставям до бития розичка. Затуй съм Розовия Чук. Бих работил и друго, но кой да ме вземе неграмотен и небял.

Да ме е страх, че си записваш?! Че да не би да ме затворят пак? Ха! Това ми е животът, писарче. Само Божието наказание признавам, а Господ ме пази. Фортовете са човешка работа. Пребивам - затварят ме. С никого не споря. Не могат да ме променят. Излизам чист и почвам пак. Пак ме хващат. Това е животът. Каква интеграция - да стана като теб!? Никога! Не ща.

Имам си моя род. Две деца имам, трябва да ядат. Човек убивам зарад тях. Много работя. Още съм здрав и силен. Искаш да ни дадеш пари? Давай! За първи път някой ми плаща, щото говоря. Да изуча с тях децата си ли? А, много наука не им трябва - и учени няма да ги вземат никъде, нали са роми. Разни очилатковци така ни викат, ама ние си се викаме цигани открай време. Айде, че имам работа.

Розовият Чук махна с ръка като лопата и тръгна. Две деца му се хвърлиха в краката. Той ги вдигна нависоко и се засмя. Смехът му отекна и ехото го изкриви като плач, блъснал се в далечните зъбери на планината:

Chajorije shukarije/ na phirunde pala mandе/ na pirunde pala mande/ chaje, chaje/ Pala mande te phiresa ....

Професорът изпъшка. Цял живот нямаше да проумее морала и душевността на туземците. А му предстоеше дълъг път отвъд Голямата река.

Там живееше племето румъни.