Паметникът на Асен Златаров, един от най-ведрите българи, изглежда тъжно, чак смешно - като повечето паметници у нас. Невинно, свободно говедо се е опитало да му нарисува мустаци; на постамента то или други невинни свободни говеда са напръскали в трудно разгадаемия стил на графитите blow, suck, fuck. На тоя фон изглежда още по-тъжен, чак смешен девизът на Златаров, сложен под бюста: "Любов към труда, любов към истината, любов към народа".

За сметка на това съвсем на мястото си е ей това, смешно, чак тъжно. Две засукани майки се карат току пред паметника. Реват и двете деца, крещят и двете майки. Детето на едната е счупило радиоуправляемата кола на детето на другата. "Даваш петдесет лева, "Форд-Кобра" е това, не е вашата пластмаса. И да не съм ви видяла тук с копелето" - вика едната. "Твоето е копеле, паркът да не е твой" - вика другата. "Една кола не можеш да му купиш, затова троши колите на децата" - сменя темата първата. "Стига си правила театър" - примирително се обажда втората. "Що, до театър сме, ама за такива като тебе само полиция трябва" - отбелязва ощетената. И помъква чуждото дете със строшената "Форд-Кобра" да се жалва на полицаите, заложили се на близкото кръстовище. След нея тръгва майката на малкия "престъпник". Детето без "Форд-Кобрата" остава пред паметника.

Как се е развила по-нататък случката, не зная. Продължавам нагоре по алеята от театър "София", минавам покрай скулптурата на металурга; лопатата е отрязана с ножовка; вероятно е предадена за вторична суровина, вероятно е претопена от някой отдавна безработен негов колега.

И понеже е траурен ден, в който на всичкото отгоре още по-нагоре по алеята и леко встрани в т.нар. Народно събрание вървят вяли дебати по някакъв вот за недоверие на правителството, се сещам за други подобни траурни дни. За загиналите в раздрънкан, но ремонтиран наскоро автобус под Бакаджика; за удавниците в Охридското езеро в старото, обаче ремонтирано наскоро туристическо корабче; за изгорелите в стария, обаче ремонтиран наскоро кушет-вагон на влака София-Кардам. Ала не мога да забравя най-непосредственото - кавгата на жените за скъпа детска кола.

Така идва и възможното обяснение на оня идиотски въпрос, който още по-идиотските медии си задават, когато искат да изразят съпричастност: "Защо все на нас ни се случва така, боже?"

Сигурно това "ни се случва", защото няма държавен контрол и фирмите са нередовни; защото хората са бедни и техническите прегледи са фалшиви. Но това се случва навсякъде, ще се случва и винаги: и при държавен контрол, и при по-богати хора, и при истински технически прегледи и ремонти. Възможно бъдеще на човека, ползващ механизми, машини и апарати, е и да загине от тях и в тях. Тук всяка надежда за контрол се изпарява с техническа безнадеждност - просто механика, пък била със съвършено устройство и управление, избягващо човешките слабости.

Безнадеждността обаче у нас изглежда по-голяма поради една друга причина: поради усета за обща безпомощност. Тя се стоварва над всички с липсващата държава, с ширещата се бедност и с още по-ширещия се фалш за успехи на всяко правителство. Тя не намалява, напротив, увеличава се, когато при всеки такъв инцидент, прекрасен повод за всенароден траур, управляващите започват активно да се туткат със законодателни промени и уволнения на виновници. Не намалява, напротив, увеличава се, когато в траурен ден опозицията тръгне да изобличава антикризисни мерки. Не намалява, когато управителите и собствениците на частни и държавни фирми, в чиито автобуси, корабчета или влакове гинат хора, се крият зад свой служител, обясняващ, че всичко било наред, ремонтирал както трябва, наспал се бил, не пил, ама как станало така...

Вероятно е станало така, както става навсякъде. Но болката е по-голяма там и у нас, където личната кола на собственика на транспортна фирма е по-скъпа от автобусите, с които вози хората; където тузарският квартал, изграден от комисионни, контрабанда и рушвети, с милиони е по-скъп от завода, продаден за долар парчето; където яхтата на банкера е по-скъпа от земята, заложена за кредитно обезпечение. Накъсо: така става навсякъде, но е много по-тежко там, където частното е по-скъпо от общото. При това по-скъпо не само в парично измерение, но и в нравствено. Както строшената от чуждо дете кола е по-скъпа от една прошка. Тогава никаква траурна съпричастност не помага, оставяйки човек самотен и безнадежден.

И ми се струва, че ако каменният Асен Златаров имаше своя воля, щеше да слезе от пиедестала си. Не за да избяга, като остави повече място за творчество в стил blow, suck, fuck, а за да прочете още веднъж есето си "Смъртна точка". Ще е съвсем на място и навреме.



Смъртна точка

Асен Златаров

("Литературен глас", бр. 174, 1932 г.)

Животът ни е спрял на опасна точка, няма интрига, няма подем, няма очакване... За радост и празници е смешно дори да се мисли. И всички стоят стъписани, обезволени, полуумрели. Само отрицателното в живота, то е събудено - мракобесническото и хулиганското.

Народът е зле, страшно зле е - и там е причината на това мъртвило. Кметът на едно балканско село ми казваше това лято: "Толкова сме зле, господине, че нищо повече не е в състояние да ни съживи. Ако и останалата България е като нас - нищо не ще може вече да я оправи..." Като чувах тия думи, тръпки на хлад ме побиваха. Но ми стана ясно това безнадеждие на моя събеседник, когато ме разведе по селските дворове и къщи и можах да надникна в хамбарите и оборите им: мизерия, мизерия, мизерия...

Цинизъм е да се говори, че сме си добре, че народът се разболява от преяждане! На големците тоя народ не си казва болките, защото нито им вярва, нито ги обича, а тия, които са му приятели, или платонически го съзерцават, или пък не биват допускани до него.

А в това време се разиграва оргията на мръсно партизанство. Вижте какво става в Държавната печатница, в мина Перник, в Дирекцията на статистиката, в Дирекцията на железниците, в съдебното ведомство, в разните седмо, пето и тричленки: идва ви да заридаете от срам и болка.

И, разбира се, че мракът се надига, че добрите сили са парализирани, че безнадеждието става господар в сърцата на добрите и честните. Колко е мъчно да бъдеш честен в едно общество, където мизерията потиска народа, а злите, алчните, жестоките и тъпите почват да стават властелини на живота! Идва се до покруса, идва се до бягство от служба и дълг и се търси спасение в самотата. А по-слабите или ще се впиянчат, или ще се пречупят и продали се, ще тръгнат по пътя на безчестието.

Тогава защо се чудим, че духовният ни живот замира; няма силни творби, няма изблици на бодра сила, няма духовна жажда. Ставаме плячка на злото: или хищници, или стадо. Добрите воли са омаломощени, защото няма обществено мнение, което да сочи и съди, което да дели добро от зло, което да служи за опора и защита на глас, който би дръзнал да изкрещи истината. Затова истините почнаха да се мрънкат, затова съвестта ни почна да заспива, затова почнахме да свикваме с гледката на беззаконието и престъплението.

На мъртва точка е спрял животът ни и страшното е да не стане смъртна тая точка!

Нали знаете: при спорта и при свръхмускулна работа настъпва миг на смъртна опасност: въздух като че ли не достига и напастта е готова да ни връхлети. Това е смъртната точка на свръхсилите. И тогава се спира за миг работата и идва живителният вздъх: нахлуват резервите на спастрените червени кръвни телца и донасят укрепа на силите, възврат към живот и възможност да се свърши подетата работа...

Ние в нашия обществен и духовен живот сме близо до тая смъртна точка. Не я виждат само мародерите, вампирите, тъпите бюрократи и лекомислените управници. Затова трябва да се бие тревога, за да не пропуснем мига на живителния вздъх. А тоя вздъх е: дайте повече грижи за народа, за да усети и той малко радост; пресечете користните ръце на партизанщината, която гледа на обществените блага като на плячка; извикайте на работа чисти ръце и добри воли, които ще съумеят да намерят пътя към благополучие на държавата ни; погледнете на духовните ценности с влюбени очи, защото без култа на душата, т.е. без скъпене духовната работа на учения, на писателя, на артиста и художника, изтрива се човешкият образ и човек се приравнява на звяра; да престанат преследвания за убеждения на хората, защото вековни борби се изживяха за правото на свободна мисъл и съвест и ново средновековие е да искаме поврат към мрака на миналото; да се постави бент на черносотничеството и хулиганщината, които почват да стават фактор на обществените ни борби и да позорят доброто име на нацията ни; да се постави като табела на всички държавни учреждения - от Министерския съвет до будката на стражаря - "Слуга на народа", защото само с това съзнание се стига до величие, което никакви пръски не могат да окалят; най-после с тоя живителен вздъх трябва да нахлуе за работа, за дело, за творчество всичко, което не прави от касата и търбуха си култ на живота, а знае, че освен вълчата максима има и прометеевска: мисъл, дълг, чест, обич за живота и в служба на живота.

Не стане ли това, ние ще пропуснем мига на смъртната точка, а втора няма. И тогава хиените ще бъдат наши господари.