|
| *** |
"Празник във клубъ. Открива се люлка, катерушка и песъчник!" - гласеше набързо надраскан надпис. Наследство от праисторически соцвремена, но пребоядисано напоследък с парите от членския внос... Наоколо щъкаха представители на кварталната общественост. Чувстваха се някак празнично обединени в обща клинична пътека! Тази на подкрепящите властта и безрезервната вяра в предизборните обещания. Тълпяха се и компетентно обсъждаха плаката на кандидат-кметицата, заобиколена от ликовете на кандидатобщинските съветници от района. От пръв поглед към плаката се разбираше, че постовете в Партията се пренасят по полов път. Тя се усмихваше от него благо и нищо незначещо. Имаше вид на миловидна отличничка с дискретен сексапил. От онези, които най се харесват на чичетата от Евросъюза. А фотошопът бая си бе поиграл върху нея. Бе изчезнала дори брадавицата на лицето й. А може би и пъпът й? Но снимката бе до над кръста, та затова не се виждаше.
В тълпата се набиваха на очи партийната на района и секретарят на клуба. Една стара шунка с обратна захапка и някакъв калъф с мустак и вид на пенсионирано ченге, който гледаше принципно. Тя вдигна мобилния телефон след едно настойчиво позвъняване. Това, което чу, накара ченето й да увисне:
- Госпожата няма да дойде... Имала разговор с политическите сили...
- И сега к`во пра`им? - попита онзи до нея.
Отговорната дама се замисли стратегически, както подобаваше на поста й. После отсече:
- Ще откриваме ние, заедно с политическите ни парньори!
Не бе довършила още, когато зад ъгъла се разнесе "Ла кокарача". Мелодия от клаксона на онзи, белия "Хамър" - с шестте врати. Той по никакъв начин не можеше да вземе завоя към клуба. Наложи се гражданството да размести кофите за боклук. Огромната лукс лимузина с тъмни стъкла спря до червения килим, проснат на тротоара. Последната врата се отвори. От нея по холивудски върху килима стъпиха Дон Баро и Братленце - бароните от гетото в пети микрорайон, с около три кила злато общо. Двамата се огледаха страхливо по навик, очаквайки да бъдат проснати на мига по цветановски, но бързо се окопитиха. След тях от колата се изсипаха около шест прокурорски нимфетки и започнаха да се кискат. Циганските барони пристъпиха достолепно към клуба, сподирени от домакините. Нимфетките пък се накачулиха по люлката и катерушката - като в "Островът на изкушенията". И станаха моментално прицел на подръчните камери у местните. От колоните се понесе "Батальона се строява", "Тройна коалиция", "Ние сме номер едно" и други избрани партийни маршове. Народът подкара на бира и кебапчета в стил "хавайски нощи". И нямаше край ...
А вътре в клуба Дон Баро, Братленце, партийната, секретарят и неколцината кандидат-съветници си мааха мастички с айранчета абсолютно консесусно.
- Значи, така се разбираме! Парите си ги получавате на излизане от секцията. На куп за всички гласували. Преди това - номерата на всички ваши хора, да си ги отмятаме. Влизат към пет, пет и половина. Ние даваме по сто на гласувал. На кой колко сте обещали и колко ще давате - ваша работа. Разбрано? - договори се партийната.
- Споко, бе гус`жа! Нема лабаво. Ние сме точни. От двайсет години помагаме на общината - проточи Дон Баро, който си бе дошъл надран отрано.
- А бонуси... бонуси? - не пропусна да попита Братленце. - Нещо жица, метал? Не мое ли да гепим поне катерушката, ма како?
- Може, ама след два-три дни - махна великодушно партийната.
А секретарят седеше като глътнал бастун. Бе пребледнял като нецелунат папуняк. Остатъците от неговия милиционерски морал го мъчеха. Ма кой ти гледа, щом Партията повелява...