|
| *** |
ела във наш'та хубава страна!"
Не помнят младите тази песен. Те пък какво ли помнят! Аз помня още песните на Ирина Чмихова и Георги Кордов! "В горе молчаливая, в праздник хлопотливая, мама, милая мама" и прочие. Или "Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами" и тъй нататък.
Но не за това ми беше думата. Думата ми беше за една борба, особено популярна по времето на тоталитаризма. Не борба свободен стил, не борба класически стил, не канадска, не кеч - борба за мир!
Голяма борба за мир падаше тогава. Липсва ми, честно!
Ония, от капиталистическия лагер, бяха фанатизирани войнолюбци, ама страшно. Любят ги, любят ги войните, пък по някое време вземат да ги палят. Подпалвачи на войни, сиреч. Фанатизирани и перманентни. Където легнат, където седнат, войни им дай да обичат и да палят!
Ние, от социалистическия лагер, бяхме фанатизирани миролюбци и миротворци. Любим го, любим го мира, пък по някое време го установим върху една шеста от земното кълбо плюс прилежащите съюзнически територии. Изобщо не спяхме. Трябваше да бдим денонощно на пулта на насочени ракети ("Изправи се, гора от стомана!"), за да не палнат ония келеши поредната си империалистическа или неоколониална война.
Кадрите, ясно, решаваха всичко. Айде, оня Рузвелт с трайно намалената работоспособност горе-долу се ядваше, ама Дуайт Айзенхауер бе ястреб и половина. И дундьото Чърчил ястреб и половина - та двама души, три ястреба. Добрият чичко Висарионович, с добрата лула, на чиито добри рамене кацаха гълъбите на половината Подмосковие, едва смогваше да спаси човечеството. Ама наистина едва. Еле-еле, както самият той викаше. Чуть-чуть.
А песента, с която започнах борбената си носталгия, е някъде от края на 60-те. Имаше някаква връзка със Световния младежки фестивал у нас, но не съм съвсем сигурен. И продължаваше така:
От всички краища на Земята
събрани тук ще бъдат сърцата
на тез, които мразят войната
и искат мир (2 пъти).
И като чудни гълъби бели
ще литнат чайките, полетели
към всички краища на Земята
надлъж и шир (2 пъти).
Носталгията всъщност няма никакви сериозни основания. Щото борбата за мир по Земята и след 1989-а си я има. Не ми липсва, честно.
Че и става все по-разгърната. Борбата, де. През 1994-та дадохме Нобелова награда за мир на Ясер Арафат. Повече от заслужено! Щото за 25 години яка борба за мир срещу израелските войнолюбци се задоволил с утепването само на пет-шестстотин евреи. А е можел да утепе поне пет хиляди!
И като почнахме мирните инициативи, няма спирка!
Предложихме мир на немирните сърби. Отказаха. Бум, бум, бум - няколко дози обеднен уран за Белград. Като не щете мира, на ви секира!
Щатите усмириха Афганистан. По силата на подписания договор мирът там трябва да настъпи от 1 януари 2156 г. Перспектива!
Подарихме мир на Ирак. Саддам убиваше по хиляда годишно, след Саддам жертвите са повече от осем хиляди на година. Прогрес!
Сега и на африканците им излиза късметът. Инш аллах!
Така сме я карали досега. Така ще продължим да я караме - ще водим упорита и благородна борба за мир с ишеретите на войната.
Източноевропейската глобална битка за демокрация и досега се разгръща по глобалните закони на псевдодемокрацията.
Изобщо - стремеж към пълнокръвен живот.
До последна капка кръв, естествено.
