|
| *** |
Скоростно бръснене и бегом към кафенето на ъгъла. Пред будката за вестници спирам и задавам всекидневен въпрос:
- Вестник "СЕГА"?
- Няма такъв вестник - всекидневно ми отговаря женицата от тенекиената кутийка метър на метър. - Искате ли "Уикенд" от миналия уикенд?
Не искам. Искам кафе.
- Видяхте ли? - внезапно казва женицата. - Избрахме го! Нашето момче!
От изненада и кофеинна недостатъчност не намирам какво да кажа. Краката сами ме отнасят към кафенето. Вътре пълно и задимено. Поръчвам шесторно кафе, дамаджана кафе, кафено цунами... Гочо Пратера, собственик на заведението, мигновено оценява състоянието ми и за рекордно време носи гигантски съд с димяща, черна течност.
Аххх! След първите три глътки, светът наоколо бавно се оцветява в привичните си кално-кафяви тонове. Пратера наблюдава метаморфозата ми доволно ухилен. Прякорът му се дължи на гръмкото заглавие на бараката - "Виенско кафе".
- Прогледна ли? - пита добродушно. - Избрахме го, а? Наш човек!
Поглеждам го с подозрение. Пратера е силно религиозна личност, набожен до синьо. Отзад, в кухнята, има иконостас, кандила мигат, на стената виси подробно разписание на постите и така нататък. Кого ли пък са избрали, мисля напрегнато. Само теокрация ни липсва сега... За всеки случай кимам с глава и продължавам с кафето.
В ъгъла отсреща се разположил Митьо Кокала, собственик на месарница малко по-надолу по улицата. Странно, по това време Кокала обикновено е със сатър в ръка, разфасова нещо и държи под око трите продавачки да не бръкнат в касата. Сега реже въздуха с едната ръка, тупа с другата по масата и боботи нещо на трима безработни около него. До ушите ми долита "..избрахме!..", "..нашия.." и "..сега ги навряхме в...". Кокала е върл националист, в месарницата виси знамето, под него портрет на Филип Тотю, а вдясно - снимка на неизвестна чета страшни хайдути. При внимателно вглеждане се разбира, че е снимана ловна дружинка струпана зад утрепан глиган. Кокала, освен всичко, е и ловец. Ндаа, в главата ми бавно се оформя ужасяващо видение - архангел с Библия и меч, начело на тълпа брадясали погромаджии, въоръжени с чифтета и сопи...
- Добре, че го избрахме... - прекъсва фантазиите ми едно дребно човече от съседната маса. Деловодител ли, счетоводител ли, никой не знае. - Като заговори, ей тука, таквоз... ме пробожда, разбийш... - и се тупа по бъбреците.
"Ако се изразява като теб, съвсем я втасахме, разбийш...", мисля си и утварям уста да кажа някаква учтива баналност, но зад мен се преплитат два ръждиви баса - на Кравая, действащ тираджия и на Доктора - доктор в оставка.
- Ти знаеш ли какво е да спиш на паркинг, бе! - реве Кравая. - Това да не ти е хотел във Велинград!
- Даа, сега вече ги избесихме по стълбовете! - ръмжи в отговор Доктора. Той анархист, хевиметалист, може би даже рокер и с брада. Все беси и събира единомислещи за въоръжен протест. Днес, обаче, доволен, даже кима благосклонно на вечния си опонент през две маси - някакъв пенсиониран евроинтелигент, гъгнещ невразумително за цивилизационния избор.
- Пратер, я по една бира на всички! - вика от вратата Жоро Слона. - Да полеем победата!
Слона е кварталният милионер. Какъв точно бизнес върти е неизвестно, но кара джипка с размерите на ЗИЛ.
- И от мен по една! - реве Кокала, да не остане по-назад в социалната класация. - Хай наздраве! Да живей България!
Бира! В девет сутринта!? Оглеждам се по-внимателно наоколо. Охо, конячета, ракийки, мастички... Народът подкарал веселието рано-рано.
- Ти бе, художникът, - внезапно пита Доктора и ме сочи навъсен с пръст. - Ти за кого гласува? Нещо недоволен ми се виждаш...
Кафенето се умълчава, всички ме гледат и чакат. Кокала даже засуква ръкави...
- Настинал съм, Докторе. - прокашлям се неубедително. - Гласувах за нашия човек, естествено...
Ако му кажа, че бях за риба, ще вземе да ме обеси...
