Ние сме общество без угризения. Спасителното самодоволство и ловкото избягване на равносметки ни спестяват убийствени заключения. Отблъскването на всякакъв упрек, критика или дори само ирония е доведено до автоматизъм. Споменаването на каквото и да е зло, неблагополучие или най-банална срамотия без забавяне извиква обвинение в носталгия по някакво минало.

Преди - буржоазното.

Днес - тоталитарното.

Виновни за критичните настроения при социализма бяха наслоенията на капиталистическото минало (кой да знае, че и бъдеще!). Сега пък с онова "наследство" се обяснява и най-незначителното роптание срещу мрачното и несправедливото в живота. Само дето не е реабилитиран забележителният термин "идеологическа диверсия", който отрови дните на много свестни българи. Но този вид борба срещу недоволството, пък и срещу най-невинните възражения към нашето съществуване, не е дело само държавно и партийно. Засегнати се оказват всевъзможни съвременници, вътрешно или демонстративно от нещо уязвени, самите те деформирани в реакциите си от пропагандата и от безогледното манипулиране през годините.

Това е личен опит. Като човек, който пише и печата, аз съм традиционен потребител на всевъзможни несъгласия. И мога да гарантирам, че в огромната си част те са именно обвинения в някаква "носталгия", в "жалба" и "въздишки" по някакво минало и в опити за некоректни съпоставки. Често пъти повод за това са най-обикновени човешки истории, битови, нравствени, дори любовни. И в повечето случаи не писателят, читателят сравнява. А после кипва и... атакува. Формата се е наложила, господства. Търсенето и намирането на тази "носталгия по социализма" е твърде тъмно обстоятелство. То е един



невежествен отказ от любопитство към причините за всичко, което се случва с нас



Това е тъй добре отработеното замазване не само на отговорите, но и на въпросите, придобило в нашата съвременна история направо кармично измерение. Защо го правят управници и политици, е ясно - те печелят от това. Печелят власт, печелят време, печелят... каквото още печелят. Ние, обаче, най-често се оказваме изпратени за зелен хайвер - да търсим нещо там, където го няма. С това просто искам да предупредя, че кратката история, която ще последва, не я натоварвам с никакъв подтекст, нищо не намеквам и не обвинявам, защото знам, че освен човеци и време, има и съдба. А също и любов, и преданост, и жертва. А преходът и пазарната икономика този път са само фон - като всеки друг.

Жените на поетите биват различни. Най-малко са онези, които почитат изкуството на мъжете си, гледат на поезията като на божествена идея и са готови на всичко, за да запазят връзката им с нея. Яна, съпругата на поета М.П., бе точно от тях. М. бе тих, непробивен, дори на вид крехък, а стиховете му - изящни, прозрачни до безплътност. Бяха две сърца, сякаш свързани от разликите. Защото Яна пък бе дребна, усмихната и много храбра жена, която в младостта ни изумяваше със страстта си към риск, към скорости, височина и опасни води. Опъваше ни и нервите, впрочем, с това.

В по-ново време тя хранеше къщата: децата още учеха, а самият М. вече бе професионален безработен и пописваше в някакви бедни издания, които съществуваха само защото пестяха от хонорари. И след толкова години по зъбери, по ски писти и делтапланери Яна си счупи ръката в някакъв съвсем битов инцидент, май в банята. От здравното осигуряване бе получила гипс и болничен лист. След което... отива на работа. Боли я, студът влиза в счупеното място и нощем не затваря очи, но сутрин става, гълта още болкоуспокояващи и бърза към счетоводството на компанията. Не си и помисля да пропусне ден, защото днес който боледува, го уволняват. А всички са на нейните две ръце.

Едната от тях - счупена...

Тая ръка, впрочем, два пъти я чупиха допълнително, защото не зарастваше правилно. Срещнах Яна пред Спортната палата след едно от тези счупвания. Имаше нов гипс и ми даде да го пипна. Каза, че е свикнала вече без повредената ръка, справя се и е съгласна дори да я няма, тъй като ще изчезне и болката. Похвали се, че М. има нови стихотворения. Похвали го и него самия: бил плътно до нея, разтоварвал я от всичко, което е по силите му. Покърти ме нейното спокойствие,



покорството й пред жестоките правила на живота,



както и волята, с която се бе вкопчила в дълга си: към децата, към М. И към неговата поезия. С всичка сила, с две ръце.

Едната, както казахме - счупена.

Няма да забравя простодушната й, обяснимо измъчена усмивка - белозъба, с подчертано разстояние между горните резци. В детството ми, дълго преди металокерамиката, жени с подобна усмивка се срещаха често. На това разстояние майка ми му казваше "вратница". Поверието гласеше, че хората с "вратница" между зъбите са надарени с късмет във всичко.

Може и да беше вярно, защото Яна сякаш бе възнаградена. Първо: тя продължи да работи там още дълго, до смъртта си. После: почина преди любимия. И накрая: ракът бе милостив към нея - отнесе я без мъки и без агония, може би като компенсация за онова, което бе изтърпяла под гипса. М. я последва някак естествено, още същата година, като че от нищо. Не е имал предчувствия, защото малкото непечатани стихотворения, които синовете му ми показаха, бяха неподредени, някои дори не бяха преписани на чисто.

Знам и повече за тази нежна сага, но като помня как старателно и двамата я пазеха в тайна, ставам нерешителен. А няма вече как да поискам позволение за по-разточителна разгласа.

Опитайте се да откриете в нея упрек към настоящето и "носталгия" по миналото и ще ви намразя. Защото животът може да бъде безмилостен във всяко време и във всяка обществена система. В много отношения човешката съдба, противно на примитивния материализъм, е извън социалните координати. Ако ние задължително, почти покорно го правим, то е само защото десетилетията на манипулации и политизирана сугестия не искат да ни изпуснат от ноктите си. Който успее в отказа си от това, той надживява заблудите...