--визитка--

Михалис Гарудис е роден през 1940 г. в град Димотика, Гърция. През 1965 г. завършва живопис в Художествената академия в София при проф. Илия Петров. От 1986 г. живее и работи в Солун. Твори в областта на монументалните изкуства, живописта, колажа. Негови творби са притежание на много музеи и частни колекции в България и в чужбина. До 27 ноември ретроспективна изложба на Гарудис може да се види в Софийската градска художествена галерия.

-----

- Г-н Гарудис, при толкова драматична биография като вашата не се ли изкушихте да станете писател?

- О, опитах. Като дете прописах стихове. Но бързо се оказа, че с четка ми е по-лесно да се изразявам, отколкото с перо. А за биографията ми... да, тя малко прилича на роман. Като че ли съзнателният ми живот започна по време на Гражданската война в Гърция между 1946 и 1949 г. Бях 7-годишен, когато гръцките партизани прекараха нас, децата, през границата в България. Мен, защото съм от Егейска Тракия, от Димотика, ме настаниха в общежитие в Ботевград. Казаха ни, че всичко ще трае няколко седмици, докато ситуацията се успокои. Но се оказа, че ни извеждат от родината за месеци, години, десетилетия... Родителите ни останаха, някои от тях, например моите, участваха в самите боеве. И понеже бяхме хиляди гърчета в България, през 50-а решиха да ни пръснат из другите страни - Унгария, Чехия, Румъния и т.н. Така вече 10-годишен попаднах в Унгария, където останах 4 години, завърших прогимназия, научих унгарски. После една моя леля в България поиска да ме върне. И пак се озовах тук. Първо живях една година в Павел баня, докато науча български език; после през 55-а учителите ме докараха в София, за да кандидатствам в художествената гимназия. Приеха ме. След това продължих в академията, направих първата си изложба и така... Какво става през това време с родителите ми? Години наред живеех в пълно неведение за съдбата им. Накрая чрез Червения кръст установих връзка с баща си. Оказа се, че майка ми е била убита по време на войната, а той след погрома на движението заедно с част от гръцките партизани попада в Югославия. Оттам през Триест се добира до Париж, където се установява. За пръв път се видяхме след 36 години раздяла. Тогава на Запад се излизаше трудно. А чак през 1986 г. се завърнах в Гърция. Установих се в Солун, за да съм близо до България, защото приятелите ми бяха тук и далеч от тях щях да съм емигрант в родината си. Въпреки това пак минавам за чужденец заради силния акцент, с който говоря гръцки.

- Учите живопис при един от българските класици - Илия Петров. Какво запомнихте от него?

- Беше изключително строг като преподавател. Държеше да използваме моделите, които академията ни предоставяше; да рисуваме точно, без измишльотини и модернизми (а на нас, като на всички младежи, така ни се искаше да оригиналничим). Казваше: докато си в академията, ще правиш модела; излезеш ли оттук, рисувай каквото си искаш. На няколко пъти се случи да ме предупреждава най-сериозно, че ще ме изключи. Обичах си аз компаниите, веселбите, закъснявах... По студентско време направих и първата си изложба - съвместно с Димитър Казаков-Нерон. Той - графика, аз - живопис в клуба на академията. Тя трая 2-3 дни и ректорът нареди да ги махаме тия цапаници. Иначе сериозният ми дебют беше през 1971 г. на "Руски" 6 - експозиция изцяло от платна, изобразяващи морско дъно.

- Днес свързват творчеството ви с хиперреализма, съгласен ли сте с този етикет?

- Абе... нито съм съгласен, нито несъгласен, нито ме интересува. То има и фотореализъм, и всякакви изми... Реализмът ми е важен дотолкова, доколкото да излъже, да подмами зрителя към платното. Да му създаде илюзията, че нещо там е "истинско", та да се приближи да види така ли е. Иначе хората минават покрай картините като на разходка, без да фокусират погледа си върху някоя от тях. Така поне си мисля аз.

- Вярно ли е, че сред вашите колекционери са японският император, Омар Шариф и още куп знаменитости?

- Работя с една галерия на остров Санторини, който е задължителна спирка на всички звезди, пътешестващи с яхти. Та много от тях купуват мои платна, но галеристът ми е в течение, аз малко се интересувам. За Омар Шариф зная, защото го доведе в ателието ми съпругата на един мой приятел. Отдавна беше, снимаха в Гърция един френски филм - "Островът". А за останалите наистина питайте галериста ми. Между другото, в Гърция не е като в България - един художник да работи с 5-6 галерии. Започнеш ли с една - край. Галеристите много ревниво се отнасят към авторите си; те са един вид мениджъри на артиста: организират рекламата му, търсят му клиенти, стараят се да вдигат цената му... За да се справи успешно с това, един арт мениджър трябва да обслужва ограничен кръг свои автори. И художествените салони са профилирани в различни типове изкуство - ако по принцип някъде излагат само абстрактна живопис, значи няма място за един по-традиционен живописец и обратното. То и в Париж е така. Май навсякъде е така.

- Какво е вашето обяснение на политическата криза в родината ви?

- Никой друг не е виновен за нея освен самите гръцки партии - ПАСОК и "Нова демокрация". Те ни управляват от войната до сега. И властта се предаваше по роднинска линия. Т.е. два рода царуваха в Гърция и виждаме резултата. Затъването на страната стана по изключително проста схема - чрез търгуване с държавните служби. "Нова демокрация" например казва на едни 200 000 души: "Гласувайте за нас и ще ви уредим на държавна работа". После ПАСОК прави същото. А държавната работа в Гърция е нещо като доживотна застраховка - много добре платена и никога няма да те изгонят. Т.е. примамката е доста съблазнителна. Така правителство след правителство се сдобихме с милион и кусур държавни чиновници, повече от голямата Франция. На синекурни длъжности. Седят и ядат държавни пари. Ето докъде стигнахме.

- Познавате и двата народа. Българите с кое сме по-различни от гърците?

- Поразява ме фактът, че тука няма стачки. При пенсии от 100-200 лв. А минималната заплата щели да я направят от 270 на 290 лв. Голяма работа! Това пара ли е изобщо? А народът си мълчи, защото по времето на Тодор Живков бунтовете бяха забранени и макар сега строят да се е сменил, мисленето си остава същото. Хората все още "вземат" колкото им "дават". Депутатите от гръцкия парламент не смееха да си покажат носовете на улицата, че тълпата щеше да ги линчува. Извеждаха ги като лалугери от разни тайни входове. А тук министрите даже се перчат на фона на целия хал. Гледам го Бойко Борисов как се бие в гърдите, гледам го и му се чудя на акъла. Взел, моля ти се, да плаши българите, че ще станат на дереджето на Гърция. Е, какво ще ти е дереджето тогава? Ще вземаш 3000 евро, не е ли така? А той - доволен от стандарта. Ами да види хорицата по селата. Хайде - София, Пловдив, Варна - градовете се развиват, така е. Като в Русия - Москва е ултрамодерна столица, а по деревните мужиците още спят върху печки. От гръцката граница насам като идвах, там, където някога цъфтеше земеделието и не можеха да съберат реколтата от лозята, че ходехме да помагаме като деца, сега всичко е буренясало. Само някое магаренце тук-там пасе и разнообразява пейзажа. С какво се гордее Борисов, питам? Е няма такъв търпелив народ като българите. На гърка, щом му бръкнеш в джоба, и излиза на улицата. Ето сега бунтовете са, задето се реши, който получава пенсия над 1200 евро, да му бъде намалена с някакъв процент. Работил си толкова години за тая пенсия, а сега ти я съкращават заради онези, които крадат. Как така!