|
| *** |
Май видях подходящо място. Отбих и спрях. Излязох от колата, протегнах се. На двайсетина метра от мен жилест чичо чоплеше с мотика земята.
- Добър ден! - казах високо.
Той се изправи, погледна ме изпод заслона на дланта си. Дойде при мен, стъпвайки внимателно между редовете с гумените си цървули.
- Добър ден - каза ми и той.
- Да запалим? - предложих му цигара.
Той си взе една, захапа я. Поднесох му огънче. Обви ни дим.
- Вече не гледаме тютюн, ама тия пущини не сме ги отказали! - поусмихна се той.
Тази насока на разговора ме устройваше.
- А какво гледате, байно? - попитах небрежно.
Той ме изгледа внимателно с живите си, умни очи. Хората по тези краища са добри и гостоприемни, дори малко наивни, но не те ли харесат... Този май ме приемаше, защото продължи все така спокойно:
- След тютюна садихме картофи. Казаха "Гледайте картофи!" и ние гледахме. Добре, ама не прокопсахме с картофите, хич даже!
- Тю, да му се не види! - вметнах банално, но ефективно.
Той продължи:
- По 40 стотинки килото ги изкупуваха! Обидна работа, че даже и умряла!
Плюна, но не ядно, а така, по човешки.
- Важното е поминък да има - казах, - инак не се живее.
- Поминък има, не се оплакваме, поминуваме някак - той дръпна от цигарата. - Казаха "Произвеждайте резервни части за човешкия организъм" и този път не сбъркаха.
Огледах нивицата до мен. Не ми се виждаше нещо особено - стотина стръка ръце, повечето леви, няколко реда крака, десетина корена уши, в единия ъгъл имаше пет на пет метра място, покрито с рогозки. Досетих се, че в този край на по-строги нрави и съхранен морал сигурно така отглеждат някои по-деликатни човешки органи.
- Това там какво е? - посочих рогозките.
- Това ли? Нянки са това, нянки-ранозрейки. Ако ти трябват, ела през март.
- Не - поклатих глава, - не ми трябват нянки.
- Ти си знаеш, ама изгодно ги давам. Ако сам си ги накъсаш, давам ги по пет лева чифта.
- Ще си помисля - обещах.
Той усещаше, че нещо премълчавам. Млъкна, та нямаше как, мой ред бе да говоря.
- Ами такова, байно, дупета гледате ли по вашия край?
- Гледаме, как да не гледаме. Ей там съм засадил някоя и друга леха. Само че те са кореноплоди, та затуй не ги виждаш.
Отдъхнах си.
- А по колко ги даваш?
Той ме изгледа:
- Евтино ги давам. Като за теб - десет лева парчето.
- Много бе, байно!
- Що да е много?! Как ще е много, ей, вие, гражданята, нищо не знаете! Как се гледа дупе, как го садиш, пък го окопаваш, пък го загърляш, пък торове, пък после го вадиш, пък то кално, пък прекупвачите гледат да те преметнат! Малко било десет лева! Е за колко да ги давам, а?
- Китайските дупета са по левче!
- Да, ама го сменяш всяка година, че след едно-две правителствени решения става на нищо!
- Турските са по-качествени. В крайна сметка ще си взема немско, поне ще знам за какво си давам парите.
- Немско, ама е двеста евро! И ги прават и тях в Китай.
Ей, всичко знае този байно!
- Добре, де, ще взема от твоите.
Стиснахме си ръцете и после напълних цял багажник с дупета, по девет лева парчето ми ги даде.
Ще кажете - цял багажник е много. Много на душманите! Като гледам накъде върви светът, дупе да ни е яко!