Двадесетина съботи под рубриката "Сега и одеве" се опитвах да пописвам за злободневни проблеми, подпирайки ги с просветителска цел с текстове на класици от българската литература, журналистика и научна публицистика. Едно, защото мнозина от тях са забравени, не се изучават в училище и изобщо рядко се припомнят поради настоящата политкоректност; друго, защото всяко просвещение накрая стига до убеждението, че изключителното състояние, в което ни се струва, че се намираме, в повечето случаи се оказва правило, описано далеч преди нас. Оттук и истината, че от историята не се научава нищо, както и другата, доста по-безнадеждна, че всичко се повтаря с характерното за хората безпаметство. То им помага да се уповават на по-добро бъдеще, ако не за нас - смъртни сме, за поколенията, които ще живеят, когато нас ни няма.

Затова и текстовете бяха тематично подбирани така, че повечето от тях, писани отдавна, някои преди стотина и повече години, изглеждаха писани току-що. Сякаш не е изтекло толкова много време, сякаш кървищата на ХIХ и ХХ век са прескочени като безвремие с бодрите видения за уж по-щастливия с виртуалната си реалност и глобална модерност ХХI в. Дотам, че онова, което е било по нашенско преди и е описано от Петър Берон и Добри Войников, от Захари Стоянов и Иван Вазов, от Йордан Йовков и Чавдар Мутафов, от Христо Ботев и Гео Милев, както и от мнозина други, е било одеве, малко преди сега.



Тук изглежда е така, сегато е одеве,



пък ако ще одевето да е преди сто и петдесет години.

В тези местни и времеви ориентири, в които се намира и мисленето ни за история, се появиха и българските народи като обяснение за видимата "тук и сега" безпътица и разхвърляност, забележима с просто око по пътя между Ниш и Резово, Видин и Свиленград, Петрич и Силистра. Сякаш не един, а много са народите, които не толкова са сътворили това, което виждаме; по-скоро са разрушили общия си живот и възрожденската представа за един български народ.

За тази безпътна разхвърляност със сигурност допринася и това, че днес не се чуват гласове като тия на класиците. И понеже е суетно да се мерим с тях, и понеже все пак трябва да кажем нещо, което да прояснява настоящето, най-лесният и най-убедителният начин бе да ги повторим. Като оня скромен човек, който искал да напише нещо много хубаво, но тъй като видял, че то вече е написано, взел да преписва Шекспир.

Но също така за тая безпътна разхвърляност допринася и това, че сме



втренчени във винаги нашето "тук и сега",



че рядко виждаме какво става наоколо и разглеждаме света откъм изключителността на положението си. Обърнем ли се наоколо, ще видим, че има гласове, които се чуват по света. Ала понеже са ни близки, някак комшийски, не им обръщаме особено внимание. Това са гласове от тия народи, с които историята ни е сложила да живеем и които си представяме на едро като гърци, сърби, румънци, турци, македонци - особено последните си ги представяйте именно като такива, дори и да сте убедени, че са българи. Вслушването в техните гласове и в онова, което се говори там, е също начин на просвещаване за това, което става тук. Подобно просвещаване става по не толкова мързелив начин, какъвто е преписването на класиците; става с превод, невинаги точен, почти винаги коментаторски, но все пак близък до онова, което бихме могли да кажем, но не сме го казали, докато някой съсед го е изразил по-добре.

Затова, живот и здраве, ще се опитам да превеждам и преписвам в рубриката "Тук и наоколо" текстове на съвременници, живеещи около нас на Балканите и казващи неща, които бихме искали да бъдат казани и у нас: не защото непременно ги споделяме, а защото без тези гласове ще си останем в "сега", застрашаващо да се превърне във "винаги".

И тъй като тук напоследък сме втренчени - освен в нас си в митичната Европа, -



ето една типично европейска тема и теза



Идва от Гърция, родината на Европа. Темата и тезата сигурно не са от най-оригиналните, но тези, които я издигат, са живите символи на съпротивляващата се Гърция, на "ония бунтовници, гърчулята", както казваше Алековият герой при мечтите си за Солунската митница и надеждите някой ден султанът да вземе да освободи Македония (вж. А. Константинов, "Разни хора, разни идеали", III). Така мислят днес и наследниците му, жадуващи Европа да накаже бунтуващите се мързеливци, за да поощри нас, послушните работливци. Тези символи на Гърция и народа й са Микис Теодоракис и Манолис Глезос - единият с музиката си, другият - със сваленото нацистко знаме от Акропола в далечната 1941 г. Минали през смъртни присъди и лагери, в преклонната си днес възраст те изпълняват дълга си към съпротивата като израз на човешко и национално достойнство.