Получих си обратно книжката "Присъствие" от Николай Кънчев. Смятах, че Дора Бр. направо ми я задигна, когато преди две години в тролея от НДК ми я поиска за малко. Загубата не ми изглеждаше толкова голяма, защото това не бе оригиналното издание от 1965 г. (него още тогава ми го отмъкна покойният вече белетрист П.К.), а фототипното, което си бях купил току-що от панаира на книгата. Странното е, че "Присъствие" този път все пак ми бе върната. Още по-странно, че обратният адрес на плика бе малко гранично градче в Унгария. Както и да е, Дора се извиняваше, че тогава й се случили "разни неща", а после не могла да ми намери адреса. Между другото споменаваше, че е ксерокопирала книгата. Когато "Присъствие" някога се появи, още нямаше ксерокси, иначе тя щеше да бъде размножавана на провала (и вероятно нямаше така да се краде!). Но ето, че и тя доживя ксеркопие, при това от фототипа. Впрочем, в онези времена отмъкването на книги не се смяташе за особено укоримо. Колкото до самия Николай, спомням си как обмислено и хладнокръвно се сдоби с екземпляр от "Ангелът на Шартър" от премълчавания тогава и от това още по-загадъчен Ат. Далчев. Това е друга история, малък библиофилски екшън, но тя иска да бъде разказвана отделно...



"Присъствие" есплодира в българския литературен "салон"



от онова време. Тя бе очаквана - не на последно място и поради перипетиите около нейното издаване. (Съпроводена бе с всякакви мерзости, вече не помня какви.) В нея има стихотворения, достатъчни да изградят и уплътнят поетичното дело на всеки автор. А за Николай, оказва се, те бяха само един етап, от който той почти веднага се отказа и дори мисля, че не обичаше да се говори. Той вече беше в другия си свят, онзи, който го превърна в различен, предизвикателен, "извънземен" за тогавашната българска поезия и който литературната номенклатура не можеше да преглътне.

Популярността му беше стъписваща. Открих я съвсем изненадваща, но затова пък неопровержима. На масата ми в кафене "Варшава" веднъж седна млад мъж, който напълно сериозно се представи като... Николай Кънчев. Извади от джоба си все тази същата "Присъствие" и опита да чете стихове на момичетата, с които се черпехме. Момичетата си ги биваше и вдъхновението му изби. Осмях го и го разкарах. Не казах на Николай, разбира се, но казах на П. К., който побързал да го информира. Веднъж Николай ме попита истина ли е. Потвърдих, но той не се заинтересува за нищо повече. Беше над подробностите...

"Вятър", "Кал", "Ливада", "Ван Гог", "Нищо извън вярата не може...", "Птици", "Дърво", "Тъжно сравнение" - колко стихотворения само от първо четене - мъжки, неочаквани, афористични, които не можеш да изчегърташ от българската поезия на ХХ век! (Въпреки понякога и неприкритото желание да бъде изчегъртан самият поет.) В паметта на читателите те някак се възобновяваха, получаваха никога незатихващ тласък, откъслеци от тях блуждаеха, разпространяваха се и се цитираха вече откъснати от името на своя автор, като някакви очарователни, хипнотични апокрифи.

Вече не всички, "грабнати" от неговите образи и особено от забележителните му поанти, подозираха, че Николай Кънчев е авторът на онова:

"Светът съвсем не е вълшебен,

но може да се измени -

Ако човек не измени!"

Или:

"Опасно е да се въздиша.

Глухарчето въздъхна -

и го няма."

Така - до днес. Не че светът се много измени, но пък глухарчето все така въздиша - не знам за кое вече поколение читатели.

Има още немалко такива "емблематични" според днешния речник стихове в тази книга. Но това тук е петъчна колонка, а не критическа статия, нито литературен очерк. Всъщност, простата радост от нейното завръщане ме стопли днес и ми припомни този горд и независим мъж с разбиващо достойнство, който никога не направи компромис с перото си, не отстъпи, нито се огъна от невероятния натиск, под който живя. Беше различен по рождение и не му струваше никакво усилие да бъде такъв. Но му струваше грижи и проблеми, които литературната върхушка му създаваше усърдно, почти сладострастно. Това бе очевидно срамно и неинтелигентно, но продължи десетилетия. Но Николай не можеше да бъде унизен. Дошъл в столицата от Бяла вода, той бе един от малкото аристократи, които съм видял. Разкриваше се много предпазливо - освен в случаите, когато не се разкриваше. Обсъждал съм понякога свои проблеми с него - порази ме ангажиментът, с който приемаше разговора, сериозното, отговорно усилие да вникне, да помогне. Тълкуваше нещата по свой начин, винаги различен от околните, издигаше ги на съвършено различно ниво - понякога ми трябваше време, за да го разбера.



Някога "присъствие" беше знакова дума за него



Вероятно с нея той бе орисал първата си книга на дълго присъствие в литературното пространство. Така и стана.

Много отдавна, в зората на студентската ни младост, Николай ме заведе в прочутата шкембеджийница на "Граф Игнатиев" (прочута тогава, откога-откога не съществува). Имах някакви стотинки и поръчах две големи чорби. Той ме избута от касата, грабна монетите и ме поправи: не две големи, а четири малки. После, вече с чорбите на масата, ме поучи: в две малки винаги има повече месо, отколкото в една голяма. Останах като гръмнат, не знам дали въобще ядох тогава. Николай ми преподаваше проста хитрост на оцеляването в големия град, а аз не можех да повярвам, че този поет с европейски амбиции и манифестирани високи цели е толкова вещ в шкембе-чорбата. Изумлението ме държа дълго, не смеех да го споделя.

Но защо ви разказвам това?

Понякога, като исках да го подразня, му припомнях този епизод и го заплашвах, че ако някой ден ми падне да пиша спомени, първият спомен ще бъда за това. Николай се забавляваше със случката, но не харесваше идеята и веднъж ми рече: "Ако го напишеш, от гроба ще стана да те накажа!"

Е, Николай, написах го.

Стани!