Вътрешният министър точно се качваше в колата си, когато от другата страна на улицата някой го повика.

- Господин министър, ще може ли за малко, господин министър...

По принцип, след синтаксиса, вътрешният министър най-много мразеше да го спират на улицата и да го занимават с глупостите си. Самият той имаше достатъчно глупости, които тепърва трябваше да извърши (и още повече - да изговори), за да си позволи лукса да изслушва чуждите простотии. В края на краищата едно е системната професионална тъпота с взлом (по Илф и Петров), съвсем друго е дилетантската недопростотийка.

Но популизмът иска жертви. От отсрещния тротоар го викаха баща с малко момче, които пресичайки трескаво махаха в негова посока. Изчака ги да пресекат, а когато приближиха, повдигна леко лявата част на устната си, което означаваше, че се усмихва, същевременно щедро предостави за съзерцание и размисъл носа си.

- Кажете, гражданино, какво има?

- Господин вътрешен министър - започна бащата, - ще имате ли нещо против да ви запозная със сина си, иска ми се да го пообразовам малко, нали разбирате...

Вътрешният министър разбираше от много неща, разбра и това. И въпреки че на компа в кабинета го чакаше недовършен пасианс, отдели от времето си и заговори с изящен тон:

- Уважавам гражданите, които държат на образованието на децата си. Ние в нашата политическа партия имаме пълната политическа воля да довършим това, което имаме като образование, докрай... В смисъл - не да го довършим като го самоубием, както например МВР не е самоубило Стойчо от Перник, а напротив, Стойчо се опита да самоубие МВР или да го превърне в неизвестен извършител - след което се обърна към детенцето: - Ти, малък гражданино и бъдеще на нацията ни, слушаш ли ти татко си? Има ли за какво да ти дърпат това, което имаш като уши, или искаш, като пораснеш, да станеш полицай?

В отговор детенцето отстъпи крачка назад и си бръкна в носа, бащата го придърпа:

- Ела, ела, моето момче, не се притеснявай, ела, тате да те пообразова малко... - след което изхъмка и продължи: - Виждаш ли го, значи, този чичко тука? Я, кажи, тате, кой е той?

- Това е... - замисли се детенцето, - това е шефът на полицаите...

- Браво - усмихна се вътрешният министър, - умна е идущата генерация.

Бащата поклати глава.

- Вярно е тате, ама пропусна званието му. Това е квалифицирана гад мръсна!

Веждите на вътрешният министър се превърнаха в две буйни дъги.

- Какво казахте, гражданино?

- Моля ви - вдигна ръка бащата, - достатъчно ми се месите в живота, не се месете и в образованието на сина ми, помолих ви само да се изтъпаните пред нас! - след което отново заговори на детенцето: - Помниш ли ти, моето момче, кога тате забрави да те вземе от училище с колата, а, помниш ли го това?

- Помня - отвърна детенцето, - много плаках.

Бащата погледна диво към вътрешния министър.

- Плакало детенцето! - и пак се обърна към продължителя си: - Тате нямаше книжка, защото служителите ей на тая гад мръсна тука му я бяха взели...

- Гад мръсна... - повтори момченцето, за да запомни.

- Гражданино, предупреждавам ви, как не ви е срам... - ядоса се вътрешният министър, но бащата го прекъсна.

- И като стана въпрос за срам, моето момче, помниш ли ти кога го даваха тате по телевизията как тича гол по улиците?

- Помня - кимна детенцето, - в новините...

- А я сега кажи, моето момче, защо според теб тате тичаше тогава, а? Кой го гонеше?

- А-а-а... - напрегна се детенцето, - служителите на тая гад мръсна?

- Точно така, моето момче, на татко умникът той! Тате бягаше, защото го гонеха служителите на ей тая гад мръсна тука, заради непристойно поведение пред парламента...

Вътрешният министър изглеждаше вън от себе си. Сви юмрук и го стовари върху капака на колата.

- Гражданино, още една думичка само и ще ви арестувам за обида на вътрешен министър!

- Не на вътрешен министър - поправи го детенцето, - а на гад мръсна!...

Баща и син използваха стъписването и се изнесоха скорострелно.

- Аз ви запомних! - промърмори след тях оскърбеният министър и даде съответните разпореждания.