Комшийката Теодора е бивша прима-балерина. Отдавна не практикува и както може да се очаква, под очите вече има торбички, а на кръста - възглавнички, но краката й продължават да бъдат съвършени. Бедрото й е като струговано от майстор седми разряд, а глезенът й още може да спечели първо място на конкурс за глезени.

Сега комшийката Теодора си вади хляба с масажи. Има добра клиентела от хора с тежест в обществото - генерали, шефове на холдинги, рекламни босове и строителни предприемачи. Сутрин, преди началото на работния ден, понякога се отбива при мен да дръпнем по една цигарка и да изпием по кафенце.

- Ако искаш, можеш да си запишеш час при мен - казва всеки път тя. - Ще те направя чисто нов.

- Притеснявам се - казвам аз. - Ще вземе да ми хареса и после няма да можеш да се откопчиш от мен. А и нямам излишни двайсет лева.

- Двайсетте лева ли са ти по-скъпи, или здравето? - не пада по гръб Теодора. - Я виж как живна генерал Z., откак почна да идва при мен. Сега изглежда като новичка монета. Казва, че му стигали само два часа сън на денонощие.

- Ти познаваш генерал Z.? - изумих се аз.

- Като петте си пръста.

- Защо не казваш бе, жена? Аз търся начин да се добера до този човек от половин година.

- Значи проблемът ти е решен. За какво ти трябва генералът?

- Трябва да си продължа срока на разрешителното. Той изтече и сега действам малко в нелегалност. Не че не става и така, но не съм спокоен, нали разбираш?

- Разбирам те много добре. А защо не си го продължиш по каналния ред?

- Защото моето разрешително е по-особено, с много екстри. Най-добре е генералът да се разпореди.

- Нямаш проблеми - каза Теодора.

На другия ден Теодора пак се отби при мен.

- Готов си - каза тя. - Трябва само да си занесеш документите. А сега ще ми свършиш ли и ти една работа?

- Винаги - казах. - Само да не е свързана с натоварване в кръста. Че нещо съм се сецнал.

- Дъщеря ми иска да почне работа в една кабелна телевизия. Знам, че си съученик с господин W., който в телевизионните среди е това, което е папата за католиците. Ако може, да се обади на шефа на кабеларката и да препоръча Даниела.

- Ще опитам - казах. - Макар че W. беше такова лайно, че не вярвам много да се е променил.

Още същия ден звъннах на W.

- А, ти ли си, ти ли си? Как си, как си? Много се радвам - каза W.

Обясних му за какво му звъня.

- Това за теб е дреболия - завърших накрая. - Едно щракване с пръсти. Познаваш ли шефа на кабеларката?

- Не го познавам, ама ще уредим нещата. Лесна работа. Обади ми се утре - каза W. със сополивия си акцент.

Успокоих Теодора, че машината се е завъртяла и че сега чакаме да стане утре.

На другия ден звъннах на моя съученик, както се бяхме разбрали.

- Всичко е уредено - каза той. - Момичето направо да отива с трудовата книжка.

Брей, как лесно ставали нещата в нашата държава, помислих си. С едно вдигане на слушалката. Чак да не очакваш от Рядкото такова дръзновение. На господин W. в училище му викахме Рядкото. Но това бяха минали работи.

Все пак, след като предадох на Теодора да праща Даниела в телевизията с трудовата книжка, аз си забърках малко авиационно гориво, сръбнах за отскок и заседнах пред телефона. И след половин час борба със секретарката на шефа на кабеларката най-после тя ме свърза с него.

- Живо-здраво - казах. - Обажда се W.

Човекът на другия край на жицата се разтече от кеф.

- Така и така - казах. - Едно наше момиче. Даниела. Да-ни-е-ла.

- Да идва. С трудовата книжка.

Откак започна работа, Даниела е много щастлива. Майка й - също.

- Можеш да дадеш на W. адреса ми - каза ми вчера. - Да се опитам да му се отблагодаря.

- Добре - казах й. Не исках да я разочаровам. И да й обяснявам, че Рядкото винаги си остава рядко.