Коридорът бе празен... Мюнцер отвори широко една врата. Отвътре долиташе тракане на пишещи машини, а откъм телефонните кабини, подредени покрай една от стените, се носеха сякаш нейде много отдалеч гласовете на стенографките.

- Нещо важно? - извика Мюнцер сред тая глъч.

- Речта на райхсканцлера - отвърна една жена.

- Вярно! - рече редакторът. - С дрънканиците си тоя тип ще ни развали цялата първа страница. Веднага да се препише, после при мене! - изкомандва Мюнцер, затръшна вратата и отведе Фабиан в политическата редакция. Посочи към писалището. - Вижте само каква приятна изненада! Земетресение от хартия!

Почна да рови сред купищата новопристигнали съобщения, отряза като опитен крояч някои от тях с ножицата и ги остави настрана. Остатъка хвърли в кошчето за отпадъци.

Развълнуван млад мъж напираше да влезе.

- Току-що шефът звъня по телефона - заразказва задъхано. - Трябваше да задраскам пет реда от уводната. Последните новини ги били опровергали. Тъкмо идвам от словослагателите: накарах ги да измъкнат петте реда.

- Ама и вие сте огън момче! - заяви Мюнцер.

- Но - обясни смутено господин Ирганг - в шпалтата останаха пет празни реда.

- Какво трябва да се направи в един такъв изключителен случай? - запита Мюнцер.

- Да се запълни шпалтата - заяви стажантът.

Мюнцер кимна.

- Няма ли нищо набрано? - Той почна да рови из коректурите. - Похарчило се е - установи той. - Мъртъв сезон.

- Може би все пак ще постъпи нещо свястно - предположи младият човек.

- Трябвало е да станете отшелник - каза Мюнцер. - Или затворник под предварително следствие, или изобщо човек, който разполага с много време. Щом ти трябва бележка, а не разполагаш с такава, сядаш и я измисляш. Внимавайте!

Седна, написа няколко реда бързо, без дори да се замисли.

- Тъй, а сега заминавайте, пълнителю на шпалти. Ако не стигне, да сложат четвъртина разредка.

Ирганг прочете написаното, промълви "Всемогъщи боже" и се отпусна на шезлонга сред шумоляща планина от чуждестранни вестници.

Фабиан се надвеси над късчето хартия, което потреперваше в ръката на Ирганг, и прочете:

"В Калкута са станали улични боеве между мохамедани и индуси. При все че полицията много бързо е овладяла положението, има 14 души убити и 22 ранени. Редът е напълно възстановен."

В стаята влезе с провлачена стъпка стар човек по пантофи.

- Речта на канцлера, продължение - измърмори той.

Мюнцер залепи един за друг шестте листа, от които засега се състоеше речта, и когато заприличаха на средновековен свитък, почна да редактира.

- Но в Калкута не е имало никакви безредици - възрази упорито Ирганг. - 14 убити!...

- Как, нима не е имало? - запита възмутен Мюнцер. - Бихте ли били така добър да ми докажете това? В Калкута винаги има безредици. Отбележете си следното: съобщения, чиято недостоверност не може да се докаже, или пък може да се установи след седмици, са верни. - И това ще ми става журналист! - простена Мюнцер и продължи да шари със синия молив по речта на райхсканцлера.

- Значи, без да ви мигне окото, убихте 14 индуси и изпратихте други 22-ма в градската болница на Калкута? - запита Фабиан.

Мюнцер продължаваше да обработва райхсканцлера.

- Какво да се прави? - каза той. - Пък и защо да ги съжаляваме толкова в края на краищата? Нали и тридесет и шестимата са си живи и съвършено здрави. Повярвайте ми, онова, което досъчиняваме, съвсем не е толкова лошо, колкото онова, което изпускаме. - Задраска още половин страница от текста на канцлеровата реч. - Върху общественото мнение се влияе по-ефикасно с информации, отколкото със статии, но най-ефикасно, ако не му се поднасят нито едните, нито другите. Най-удобното обществено мнение си остава липсата на обществено мнение.

- Че тогава спрете да издавате вестника - каза Фабиан.

- А от какво ще живеем? - запита Мюнцер. - И освен това какво друго ще правим?

Дойде разсилният с ливрея и донесе вино и чаши.

- За здравето на 14-те мъртви индуси! - извика Мюнцер и пи. После се нахвърли с ново настървение върху канцлера. - Ама и нашият велик държавен глава е надрънкал пак едни глупости!... А как ще озаглавим тая смехория?

- Бих предпочел да знам какво ще пишете под нея - каза ядосан Фабиан.

- Нито сричка. Нито думица. Имаме нареждане да не нападаме правителството в тил. Пишем ли против него, вредим на себе си, мълчим ли, принасяме полза на правителството.

- Правя ви предложение - каза Фабиан. - Пишете благоприятно за речта!

- О, не! - извика Мюнцер. - Ние сме почтени хора. - Добър ден, Малми!

На прага стоеше строен елегантен господин.

- Не бива да му се сърдите - обърна се той към Фабиан. - Журналист е от 20 години и вече вярва сам на лъжите си. Съвестта му е тапицирана с десет меки дюшека, а върху тях господин Мюнцер спи съня на грешника.

- Значи презирате равнодушието на вашия колега? - запита Фабиан. - А какво друго правите?

Търговският редактор Малми се усмихна, но с половин уста.

- Аз също лъжа - отвърна той. - Само че го съзнавам. Зная, че цялата система е порочна. При нас, на стопанския сектор, това ще го види и слепец. Но аз служа всеотдайно на тази порочна система. Защото в рамките на порочната система, в чиято услуга съм поставил скромния си талант, неправилните мерки по правило са правилни, а правилните - както ще разберете - неправилни. Аз съм...

- Циник - подхвърли Мюнцер, без да вдига поглед.

Малми сви рамене.

- Смятах да кажа "подлизурко". Характерът ми е изостанал далеч под нивото на разума. Искрено съжалявам, но вече не се бунтувам.

- А как ще озаглавим речта на райхсканцлера? - запита Мюнцер. - Хайде, господа. Десет пфенига за едно добро заглавие. Текстът трябва да отива за набор.

Ирганг мислеше толкова напрегнато, че на челото му изби пот.

- "Канцлерът апелира за доверие" - предложи той.

- Средна работа - прецени Мюнцер.

- "Германия или леността на сърцето" - каза Малми.

- Не дрънкайте глупости! - извика политическият редактор. Написа няколко едри думи над речта и заяви: - Грошчето се пада на мен.

- Какво написахте? - запита Фабиан.

Мюнцер натисна звънеца и патетично заяви:

- "Оптимизмът е наш дълг, казва канцлерът!"