Че охранената еврокрация е по-дразнеща от напомпаната интеграционна идеология, съперничеща си с тая на СИВ, не си струва да се доказва. Достатъчно е да се прочетат синтактично правилните, но семантично празни изрази, с които нейни представители ощастливяват публиката. Нормалният човек изпитва онова чувство за загубено време, което придружава сведения за всяка общо взето празна работа. Разбира се, за него, докато за други това е добре платена и даже достойна дейност, изразяваща се в пълнене и разнасяне на папки с предложения и решения, които някой ден ще занимават предимно архиварите и историците, вярващи на текстове. Напоследък типажът на еврократа отстъпи място на финансови експерти, пророкуващи разпадане на икономическата и политическа система, основана на еврото, както и последващото или едновременно разпадане и на съюза от 27 страни-членки. Процесът, както обикновено става в реалността, изпревари графика от пророческия сценарий за развитието на ЕС, приписван на румънски зевзеци в оптимистичните година на преговорите за присъединяване на страните от най-долния Дунав. Добре е да се припомни:

2007 г. - България и Румъния стават пълноправни членове в ЕС.

2015 г. - В ЕС влизат Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина.

2017 г. - Албания, Косово и Сърбия са приети в ЕС.

2019 г. - Служителите от балканските страни представляват 10% от европейската администрация. Те уреждат родата, съседи и най-добрите си приятели.

2022 г. - Служителите от балканските страни вече са 51% от европейската администрация; повишават й се заплатите, въвежда се гъвкаво работно време; южнославянските езици и разни версии на кирилицата стават общ институционален език и шрифт. Поради стрес на работното място отпуските се увеличават на 90 дни годишно, без да се броят съботи, недели, национални и общоевропейски празници, както и гей паради. Икономиите налагат европейската администрация да се движи от стажанти и ученици от горния гимназиален курс, набирани с писмен и устен изпит в страната на служителя отпускар.

2025 г. - Македонците отказват да приемат еврото, както и името Вардарска република на основанието, че някой ден може да станат монархия, подобно на Република България.

2026 г. - Поредната икономическа криза изисква драстични съкращения предимно на белгийски, френски и германски граждани, служители на ЕС. Балканските служители в ЕС достигат 65% от общия брой.

2027 г. - Румъния успешно приключва приватизацията с национализация. България постъпва по същия начин, но обратно.

2028 г. - Сърбия поема председателството на ЕС. През февруари Германия напуска ЕС. През март е последвана от Франция и Финландия. До края на годината - вече под албанско председателство - от ЕС излизат Великобритания, Белгия, Дания, Швеция, Холандия, Люксембург, Италия, Испания, Португалия, Австрия, Полша, Чехия, Унгария, Малта, Литва, Латвия, Естония и Словения. ЕС въвежда строг визов режим за гражданите им, наложен със споразуменията от Силистра - Кълъраш, отменящи Шенгенския режим.

Както се казва, реалността е по-фантастична от какъвто и да е сценарий; днес- сякаш се намираме в последните години на това зевзешко разписание. В това отношение той не е само за веселба, та да се разсее дразнещата кухота на бюрократичните предписания.

На неговия фон странно впечатление прави не толкова разпространяваната заблуда, че от Европа идвали пари, колкото тулупското мълчание на българските пратеници в Европарламента, заети ведно със сътрудниците си с много важни неща. Най-важното, разбира се, е доброто им представяне. Който иска, може да се осведоми за това от официалния сайт на европарламента. Там те дефилират със снимки като едновремешни джебчии по гарите под чудния адрес http://www.europarl.europa.eu/portal/bg#bg-all-all-all-all; първи излиза архонтът Слави Бинев; за по-добро разбиране дейността им е отразена в превод на езиците на страните членки.

Стане ли обаче дума за криза, а това става все по-често, изявите им са доста приглушени, по правило са в унисон с решенията на парламентарните им групи, но рядко имат нещо общо с представите на избирателите им, камо ли на българския народ.

В тоя тулупски стил оня ден се промъкна едно изказване на евродепутата Ивайло Калфин, от Групата на прогресивния алианс на социалистите и демократите, бивш външен министър, кандидат за президент. То било родено в спор с английски консерватор, съмняващ се в обосноваността на предложения бюджет тъкмо по време на криза. За да подчертае присъщата скромност на предвижданите разходи, Калфин подчертал, че Европа струва на всеки от гражданите си горе-долу едно кафе. Дневно. Това прави има-няма към 151 милиарда евро за година, от които над 8,5 милиарда за административни дейности. Бълха ухапала европейския гражданин с едно кафе!

Вероятно звучи популистки, но на представител на левицата, дори и на хайверената, е добре да се напомни, че с пари за едно кафе на ден по европейски цени карат поне 20% от членовете на българските домакинства, имащи щастието да са под линията на бедността. В потребителската им кошница хлябът е по-важен от кафето. Тези хора не четат изказванията на евродепутатите, не се трогват, че при споровете за бюджета на съюза могат да се пускат подобни реторически фигури, убедителни за хора със заплата към 15 000 лв., плюс средства за хотел, дневни и пътни. Затова Съюзът и неговите добре гледани представители са далеч от жизненото полезрение на хора, чиито представи за свободен пазар не стигат по-далеч от стотинките за кофичка фалшиво мляко, безмесен салам или парче сирене - от тебеширеното, продавано напук на всякакви български и европейски стандарти. Дотолкова този Съюз е несъществуващ. Затова когато някой ден премине в историята, най-много ще страдат ония, за които парите колкото кафе на ден е убедителен довод за евтиния на издръжката им. За тия, които разглеждат кафето като лукс, този проблем изобщо не ги засяга.