Като всяка друга световна мерзост и кризата има повече от едно лице. Тя сковава живота, обрулва го, но го и калява. Оставя го, все пак, да продължи. Човекът също има някакъв избор - да се предаде, или да й се опъне. Открива, че и едното, и другото зависят от него. Окопитва се гражданинът и неохотно, без ентусиазъм си припомня, че съществуват планини от опит как да се изплува и в тази каша. Опит личен, семеен, национален, хм, и глобален. Това е наследството на малкия човек. Всевъзможни дяволии за черни дни, чрез които на всяка криза й се строшава зъбът, ако трябва да перефразираме класика. Само животът на нашите баби каква енциклопедия се оказва, стига да има кой да го помни!



Странното е, че към този опит протяга ръка и политиката



(Поправка: защо да е странно, тъкмо там е пълно с отракани и с тарикати, естествено е те първи да се сетят.) При този недоимък на обществена суровина и на всякакъв матр'ял за партийно строителство точно някои класически бабини техники разцъфтяват сред кандидатите да ни управляват.

Безспорно е, че в България има свръхпроизводство на партии, съюзи и сдружения, прицелени във властта. А в предизборна година те се пораждат като от нищото (както в нищото най-често и отиват),заплюват си празни квадратчета и почват да се конструират. Провъзгласяват попаднали под ръка идеи и платформи, ако няма свободни - импровизират. Публиката не е придирчива, не ги чете, нито ги изслушва до края. Повечето са сглобени от части "втора ръка", понякога дори от различни марки. Как ще се пуснат в движение, не интересува никого. Остава въпросът кой ще го направи. Развихря се набирането на персонал. Това е същността на състезанието. Като се попълнят ваканциите, работата се смята за свършена - могат да застанат пред камерите.

Но човешките ресурси, както се разбрахме, са съвсем ограничени, да не кажем (а защо да не кажем?) изчерпани. Нови лица - трябва със свещ да ги дириш, речните камъни да обръщаш. И ето я спасителната бабина хитрост: дарак.



Дарак беше ключова дума в най-ранното ми детство



На село и в малките градчета даракът се явяваше важна машина на техническата цивилизация. Неговата роля не само в оцеляването, но и буквално в облика на българското общество остава забравена и недооценена.

След войната, както и предполагате - криза. Нямаше олио и шоколад, гьон и кашкавал, конци и кибрит. Сутрин съседите си услужваха с жар от печката, за да си запалят огън. Каквото го имаше беше с купон. Облеклото - и то. Вълна и памук - държавата ги прибираше. Говореха, че си обличала войската. Народът обося и оголя, не беше чувал за диети за отслабване. Можеше да те нахрани и облече само черната борса, с озъртане се пееше песничката за Дундаки - митичния герой, за когото няма глад и закон.

А сега - и за дарака

Даракът е една машина, ранен представител на техническия век, която разкъсва, разчепква и облагородява грубата вълна и суровия памук. Но при липсата на такива, както вече обявихме, тя служеше повече за преработка на износените и изпокъсани облекла в някаква твърде странна маса, която можеше да се преде и после да се плете, да се тъче.

Храбрите наши баби трепереха над всяко парцалче ("дрипел" по плевенски), дори най-окаяната дреха не се изхвърляше, събираха се в торби и чували, после стопанките ги задяваха на гръб и отиваха "на дарак". Там понякога чакаха с денонощия да им дойде редът. В онези времена това трябва да е било експедиция вълнуваща и незабравима. Впечатления от нея се разказваха с месеци. На дарак, както и на воденица, се разпространяваха всякакви новини, политически клюки, слухове, просто сензации.



Запомнил съм разказа за някакъв мъж,



който се обличал като жена и се навъртал около дарака. Доста шокиращо в онези времена, съседките го описваха с блеснали очи: един такъв, забраден, пък с мустаци. Някакъв друг свят изпращаше сигнали в техния; това, което днес ни втрещява от екрана, тогава се излъчваше от дарака.

В чувалите и бохчите донасяха от дарака някаква сиво-синьо-виолетова маса, която затъкваха на хурките, предяха и после изплитаха в пуловери и жилетки, в чорапи и ръкавици - груби, почти твърди на пипане и забележително нетрайни. Късаха се бързо и не държаха топло. Да, не топлеха. Изглеждаха като истински, но мат'рялът си беше калпав. В студовете ги избягваха: остави го това, то е от разбивано. "Разбивано", "разбито", "бито" се наричаше онова, което се получаваше от бившите качествени материи, преминали през дарака.

Е, ясно е защо го разказвам...

Предизборният дарак се завъртя. Минават през него всякакви изхвърлени от употреба юнаци, някои от тях и откровени дрипели, някои от тях - неведнъж вече "разбивани", "бити". Други още чакат реда си, опашката се вие. Каквото ни изплетат от тях, каквото ни изтъкат - все за ново ще ни го продадат. Но това, разбиваното, нито ще ни стопли, нито ще ни премени. Помнете ми думата...