"Дъхът на революцията се носи във въздуха", твърдят "Анонимните" в свой клип в Youtube. Този рефрен присъства в десетки, а може би стотици медийни коментари и анализи през последните месеци не само у нас. Никой не знае какво точно ще се случи в близките седмици или година, но очакването за някаква радикална промяна е видимо. Точно това очакване е проектирано и в полусериозното взиране в календара на маите, който вещае край на света през декември. Закачките с индианския Апокалипсис издават боязлив копнеж по края на нещо и началото на друго.

След като в началото на 90-те светът премина отвъд "края на историята" (според Фукуяма), през 2012-а той изглежда сякаш отново влиза в някаква 1968-а. Движението "Окупирай...", което миналата есен тръгна от "Уолстрийт", а после заля и други американски и европейски градове, Арабската пролет, погромите в Лондон, верижните бунтове в Гърция, протестите срещу AСTA, както и десетки други улични вълнения в целия свят плюс неясното бъдеще на ЕС - всичко това подхранва напрегнато очакване. Какво ще донесе "революцията" никой не знае. Модерните "революционери", сдружени в хоризонталната коалиция "Фейсбук", нямат нито обща идеология, нито програма, нито водачи. Те ненавиждат тези неща. Ясно е обаче, че пред очите ни се ражда едно ново изкуство - изкуството на красивия и зрелищен уличен протест.

"Хубави тениски, красиви плакати. Всичко това струва пари", каза Вежди Рашидов по повод юнските демонстрации срещу Закона за горите на Орлов мост. Интелектуалният заряд в публичните изяви на този министър не респектира особено, но той вероятно усеща, че се случва нещо интересно в неговата тясно професионална област.



Модерният протест вече не е просто шествие



с несръчно направени плакати и шумно скандиране на лозунги. Той се превръща в социално зрелище със своя естетика, сценография и драматургия. През последните години се развива нова култура на протеста, която видимо намира почва и у нас. Образите, които протестиращите произвеждат, изглеждат по-важни от посланията. Образите носят посланията. Това изглежда разбираемо, защото модерният свят е изграден повече от образи, а не от смисли. Образите произвеждат смисли, които мотивират нагласи и поведения, а това променя технологията на протеста. Модерният човек живее повече в телевизора и в екрана на компютъра, поради което визуалното, т.е. естетическото послание предхожда етическото и моралното, т.е. политическото.



Въображението на протестиращите се простира



от банални хрумвания и жестове до сложни хепънинги и пърформанси с участие на масовка, полиция и медии. Сред най-баналните прийоми е разголването. Наскоро таксиметрови шофьори от Валенсия протестираха по този начин срещу законодателни промени, които ги обричат на мизерия. През януари т.г. имаше гол протест на депутати от Словения срещу депутатския имунитет. Това е обичайният начин за протест на колоездачи от Испания и Гърция срещу автомобилния трафик. Подтекстът е прозрачен - "безпомощни сме пред колите". Разголените гърди са запазена марка на украинките от групата "Фемен", демонстриращи в защита на най-разнообразни каузи. В същата мода се вписа и Юзеир Юзеиров, който миналото лято посети ЦИК по долни гащи в знак на протест срещу отказаната регистрация на неговата партия "Отоман".



Доста по-изтънчен прийом е маскирането



Маската на Гай Фокс, която носят хакерите от групата "Анонимните", може да изглежда елементарно, но всъщност пресъздава една добре пресметната морална геометрия. Чрез ехидно усмихнатия еднотипен образ е търсен ритуален баланс с лукавството на властта и нейните институции. Точно те се крият зад лицемерно благочестиви маски. Гражданите ги избират и след това се оказва, че не могат да ги контролират, а ги контролират, видимо или не, други инстанции, които никой не е избирал. Може да е Европейската комисия, МВФ или някоя корпорация, или пък Братя Галеви и Красьо Черния, или друга одиозна фигура или организация. Маската носи ясно послание: "Вашата власт не ни задължава да бъдем глупави. Ние също сме власт и също можем да бъдем лицемерни." Иначе казано: "И ние можеме да пушиме цигари "Кент" и да ядеме бонбонки "тик-так", както обясняваше Павел Попандов в "Оркестър без име".

По принцип маската е сложен културен феномен. Тя не просто преобразява човека, като го вкарва в определена социална роля, а служи като атрибут и инсигния на властта. Няма същностна разлика между маската на Зоро, перуката и тогата на съдията, костюма на клоуна в цирка или маската на жреца от някое племе по време на ритуален танц. Те служат за едно и също - легитимират различни видове власт или свобода. При Зоро това е свободата да въздаде възмездие, при съдията - да съди, при клоуна - да не спазва общоприети норми, а при племенния жрец - да разговаря с боговете и да преговаря за дъжд. При "Анонимните" маската карнавализира властта.

Висш пилотаж при уличните протести е вкарването на властта в нелепа роля. В Монреал през февруари т.г. започна може би най-дългата студентска стачка, позната в историята. Започна като протест срещу увеличените учебни такси и прерасна в гражданско неподчинение, след като властите приеха закон, ограничаващ събранията. Според новия закон всяко събрание на повече от 50 души без предварително разрешение е незаконно. Оттогава по улиците на Монреал обикалят групи по 20-30 души и дрънкат с тенджери и тигани - заради това движението е кръстено casseroles -



а около тях вървят полицаи и ги чакат да станат 50, за да ги арестуват



Подобно зрелище през 2005 г. е устроила английската група The Clandestine Insurgent Rebel Clown Army (CIRCA или Нелегална армия на разбунтуваните клоуни) по време протести срещу среща на Г-8. Клоунадата им направила безпомощни полицаите и лесно ги вкарала в един абсурден театър. Клоуните пародийно иззели функциите на полицията, опитвайки да въдворят ред сред останалите демонстранти. Когато някой от полицаите ги докоснел, започвали да се въртят на място като пумпали. В крайна сметка психологическата бариера между силите на реда и демонстрантите била напълно разрушена.

През 2007 г. по време на голямо оръжейно изложение в Лондон друга формация за артистични протести (Space Hijackers) предлага нестандартна пацифистка акция. Купуват стар танк и на пресконференция обявяват, че възнамеряват да отидат с него на оръжейния панаир, където да го продадат на търг, без после да носят отговорност за действията на купувача. Ако го насочи към полицията или към сградите, това не е тяхна работа, защото те са просто бизнесмени. Полицията, естествено, започнала да ги следи и се постарала да осуети акцията, като спряла танка на няколко мили от изложението. Тогава един от хайджакърите съобщил от купола с мегафон, че наблизо има нарочно доставени велосипеди и с тях желаещите могат да се придвижат до панаира, където всеки момент се очаква да пристигне техният резервен танк. Последвало доста весело надбягване между полицейските коли и пацифистки настроените велосипедисти.



Не винаги смехът е търсен ефект,



както личи от акцията на една аржентинска група за улично изкуство, съставена от деца на безследно изчезнали дисиденти по време на военната диктатура. Те направили пътни знаци, указващи посоката и разстоянието до домовете на преживяващи в охолство и анонимност участници в изстъпленията, както и до някогашните места за задържане и инквизиране. После ги разлепили по улиците. Друга подобна група по време на Световното първенство по футбол през 1998 г. беше организирала мач между Аржентина и Аржентина пред дома на бившия диктатор генерал Галтиери. Финалният шут бил с топка, пълна с червена боя, по дома на диктатора.



Преди време моя позната замисляше акция на гражданско неподчинение



На нейната улица без никаква разумна причина в един прекрасен ден сложили знаци, че паркирането е забранено. Всъщност имало причина - току-що направен частен паркинг в непосредствена близост. Тя смяташе в знак на протест да ушие качулки от плат и да закачули знаците. На качулките мислеше да напише "Опаковано от... нея". После смяташе да покани медиите да снимат "инсталацията" и да се подготви за среща с КАТ и общината. Не знам какво е станало след това, май нищо, но съм сигурен, че подобен акт на неподчинение пред наглостта на анонимни общински корумпета би бил по-въздействащ от писане на възражения, петиции, молби и прочие бумаги, адресирани до същите корумпета. Протестът можеше да мине и за артистичен реверанс към Кристо, когото българската култура, неясно защо, смята за нещо свое, с което охотно се гордее. Идеята е вакантна.

У нас модата на екстравагантните протести дойде преди няколко години, когато екоактивисти спряха движението около Руски паметник в София, пресичайки щафетно и непрекъснато на пешеходна пътека. Днес артистизмът в уличните изяви изглежда търсен при повечето подобни акции. Някои анализатори смятат, че публично изразяваното социално недоволство се е превърнало в нова младежка мода, нещо като лайфстайл. Да се протестира е cool. Поради което интензивността и характерът на протестите у нас все още не отразява реална перспектива за някаква сериозна промяна.

По принцип в демократично общество протестите са по условие двусмислени. Те могат едновременно да подриват устоите на властта, но също и да я легитимират, ако тя ги оставя да се разгръщат свободно. Те са право на губещите, техният малък граждански лукс. Малко приличат на средновековния карнавал, който обръща света наопаки за няколко дни в навечерието на великденския пост, за да се върне после в обичайното си състояние до следващия карнавал.



Естетизирането на протестите обаче внася нов елемент в тази игра



Пред красивия и остроумно измислен уличен протест всяка власт изглежда глупаво и безпомощно. Какво може да му противопостави? Полицейските репресии са демоде и често са контрапродуктивни. Може да организира казионни контрапротести като баналната манифестация на чиновници, докарани в София през юни от сдружение "Природата за хората и регионите", които тогава добродушно си признаха, че са доведени служебно. Видя се, че изнесена в полето на естетическото, а то по подразбиране се приема за добро и морално, битката за промяна между властта и гражданите изглежда доста по-трудна за властта, тъй като нейните интелектуални ресурси са настроени повече на вълна "далавери". Единственият ефективен отговор на красивия уличен протест е красивото и разумно управление.

Отвъд конкретните си цели и тежнения всеки граждански протест съдържа едно ясно внушение: отношенията между гражданина и държавата могат да бъдат коректни само когато са партньорски, а не властнически. Около това внушение се гради и модерната естетика на социалното недоволство.



Красивият протест е капан не само за властта, но и за медиите,



особено когато са лоялни до сервилност към властта. Те са всякога жадни за внимание и зависими от доверието на същата публика, която и властта ухажва преди избори. Ако се опитат да неглижират протеста или да манипулират неговите цели и послания, рискуват да загубят доверие и да се озоват в неловко положение, както се случи наскоро с една хлевоуста тв водеща, която трябваше публично да се извинява за нелепо поведение в ефир. Също толкова нелеп беше и друг тв водещ, който миналата есен се заканваше да реже гуми на трактори в центъра на София.

Едва ли точно естетиката на модерните улични протести е имал предвид Достоевски, като казва, че красотата ще спаси света. Може и да не го спаси, но поне ще го побутва към малко повече справедливост.