След кампанията за предимство на пешеходеца върху зебрата и повишаването на глобите замислен столичанин, унесен в грижите си, неволно спрял пред прясно нашарена пешеходна пътека. Било в китен краен квартал, посред лято, та нямало много коли, а и човекът май не отивал никъде, стоял на тротоара, забравил за света около себе си. Така не чул и клаксона, с който някакъв шофьор нервно го уведомил, че му прави път да премине. Останал все така в своите размишления, без да забележи как мъжът в колата жестикулира и го подканя да не се мотае. Когато все пак настоятелните сигнали го извадили от унеса, стеснително дал знак с ръка, че няма да пресича. Шофьорът избухнал, слязъл и го пребил.

Е, изводи от този епизод можем да правим още сега. За това какво става в душата на грубияна, когато (от него да мине) реши да спази някакви правила. Как му накипява и как му пада пердето, щом някой пресече обикновено безсмисления му устрем. И как строгата мярка, предназначена да ни пази на пътното платно, понякога ни поставя в опасност на тротоара.

Но историята просто не свършва тук. Под ударите минувачът паднал лошо, засегнати били прешлени и нерви, легнал в болница неподвижен. Има бъдеще още човекът, лекарите дават надежди, лошото е, че такъв болен иска гледане, а той е самотник, няма близки. Та знаете ли кой се грижи за него в болницата? Грижи се бабата на бияча! Храни го, мие го, подлогата му дава. Когато се умори или умира за малко сън, отменя я сестра й, тя пък нещо като леля на негодника се пада. Разказа ми всичко това старата редакционна машинописка Катя Б., специално ми се обади, знаеше, че ще ме смае. Познава ги и двете, но не може да реши: от чувство за вина ли го правят, или от едното състрадание? Или просто от съзнание за човешка отговорност? Аз да съм кажел. Е, стига все аз съм казвал. Този път вие кажете.

Мога само да призная, че на подобна случка не попадам за първи път. Нещо такова , макар и от друга боя, споменавам в книгата си "Сърца в неизбежна отбрана". Само го споменавам, всъщност там то е дадено под линия, повече за сведение, отколкото за коментар. Сетих се за него вероятно за да не се правя на изненадан от необикновеното решение на двете жени. Ето го впрочем, както е записано там:

"Празнувахме някакъв приятелски повод в извънградски ресторант. Сервитьорът, напрегнато-услужлив набит мъж, отиде да "развали" пари за рестото и не се появи повече. Персоналът ни наблюдаваше съчувствено, после ни съжалиха и обясниха, че Дочо няма да се върне. Било му "мания" да изчезва, когато трябва да връща пари. Случвало се даже да отвърже лодка или водно колело и да се скрие навътре в язовира. В компанията имаше известен актьор, хората го познаха и не искаха да ставаме за подигравка.

След време възрастен селянин позвъни на вратата ми в "Младост 2". Бащата на хитреца, научил за резила от колегите му, носеше задигнатото. Отишъл първо при артиста, но онзи го отпратил, понеже "Донков плати сметката". И човекът се яви. Много мъчително разговаряхме, имаше нещо апокалиптично в това, че предишно поколение плаща дълговете на следващото..."

Не бяха много пари, колко може да е остатъкът от една ресторантска сметка. И заради тях този човек бе бил път от селото си в Ихтиманско - за да изчисти "резила". Но като помислиш, пак за тези дребни пари синът му се бе крил нощем в язовира, бе се маскарил пред колегите си, пред семейството си! Пропаст имаше между две поколения, между бащи и деца в онзи селски дом. През пропасти, какви ли не, криволичи животът ни, откакто ни има.

Есето "Други думи", където е маркиран (добавен) този сюжет, за първи път излезе в списание "Пламък", 10/1989г. Литературните списания често закъсняват, та десета книжка се появи в началото на ноември, точно в паниката около промените. Спомням си, че току-що пребоядисан литератор със завист забеляза, че съм успял да се "впиша" в тях и да използвам новите ветрове. Очевидно този юнак, тогава все още другар и господин едновременно, си представяше написването и отпечатването (чисто технически дори) като някакво писателско "ори, мели, яж", с което авторът "откликва" на момента и се "вписва" където трябва, хваща новите ветрове и надува платната.

Обяснявам това, за да се спася от дежурните упреци, че недолюбвам днешното време за сметка на миналото. Ясно е, че в много отношения каквото ни е миналото, такова и настоящето. (Горчиво подозирам, че такова може да се окаже и бъдещето.) И няма нищо чудно в това, ако е вярно, че времето е в нас и няма къде другаде да съществува. И трудно е да се докаже, че има време на бащите (и на бабите също) и време на децата. То е едно и също време и - толкова различно, крещящо противоположно.

И в миналото, и сега страхотна кариера направиха мъже, които се отрекоха от бащите си. Някои - съвсем демонстративно, официално, гръмко. Други - с делата си. (Още по-гадно.) Може би това наистина е някакво условие да се прекрачи в друго време, в друга орбита, в друга съдба.

Любима на графоманите в моята младост (заедно с "пролет - полет", "полковник - подполковник", "зов - любов"и т.н.) бе римата "време - бреме", по-често "времето - бремето". Изглежда, не е само формална тази връзка. Мъже и жени между нас търпеливо носят своето време - бремето, което други отдавна са захвърлили. Този неудобен товар от съвест, дълг, угризения и надежди според тях ще е важен за бъдещето и те са дали дума да го доставят там. Остава ни да се надяваме тези хора между нас да са толкова, колкото ще са достатъчни, за да го пренесат...