- Аспирин или нещо по-силно да си взема - колебаеше се президентът.

Главоболието му го мъчеше упорито през последната седмица, ту се засилваше, ту отслабваше, слепоочията му пулсираха. Най-добрите родни лекари го прегледаха и не откриха причина за упорития главобол, а президентът добре знаеше причината.

Американският посланик напускаше окончателно страната ни.

- За съжаление - рече президентът, - не изкара пълния си мандат. За щастие - добави президентът, - свърши работа, колкото ако беше работил пет мандата.

Посланикът беше рядко комуникативен човек. Да си говориш с него, да упражняваш езика беше истинско удоволствие, щото то и с кого друг от управлението да го упражняваш...

Бродеше американецът неуморно по всички кътчета на държавата ни. Даваше съвети. Споделяше мнение. Свеждаше указания. Участваше в заседания на правителството. Снимаше се с по-простите хора или направо в суперфилмови продукции. Разговаряше. Смееше се. Не спеше, не се хранеше, но не спираше да броди и да говори. Явяваше се едновременно навсякъде. Ех...

Главоболието пак натисна президентската глава.

Нещо истинско и неподправено напускаше живота на българския президент.

- Само посланикът на великата американска държава - прошепна президентът - може да те изслуша, без да те прекъсва и без да ти размахва пръст пред челото...

Говореше американецът с прости, разбираеми думи.

Сутрин можеше да го видиш на полето сред трактористи темерути, на обяд отскачаше да нагледа американските инвестиции, вечер танцуваше на благотворителни сбирки.

- И колко интересно беше с него - спомняше си държавният глава. - Карах електромобил, даде ми да направя две кръгчета.

Е, участва посланика в гей парад, ама не може без това. Хората искат да са различни, да живеят свой живот, трябва да бъдат окуражени, не че някой им пречеше...

Когато президентът за първи път видя посланика, направо попита:

- Кой е този?

Светкавично му отговориха:

- Остави го него! На всяка сватба е младоженец, на всяко погребение - мъртвец.

Стара българска поговорка беше това и трябваше да мине време, за да разбере президентът, че тя никак, ама никак не е вярна за Негово превъзходителство. Посланикът просто беше човек от народа, от американския народ.

- Кой от нашия народ можеше да се мери с него, кой! - запита се президентът.

Ама то и като погледнеш - какъв е народът у нас? Все повече полиция, преоблечена като народ...

Сериозен човек беше посланикът, обичаха го навсякъде. Е, не му се радваха чак толкава...

И чак толкова не го приемаха на сериозно, подхилкваха се зад гърба му, ама кой светъл човек е бил разбран? Да не би сега да разбираха президента от раз? Знаеше той какво се дрънка зад гърба му, знаеше...

А посланика зад гърба му наричаха каубой, генерал-губернатор, льохман и какво ли не още...

Нищо подобно не беше той, а обикновен, умен и сърцат човек.

Преди години, когато президентът беше само един обикновен министър, и взе, че се изказа за инфраструктурата, кой го поздрави? Излезе тогава пред телевизора като министър и рече:

- Още утре ще построим една дузина магистрали в държавата ни!

Кой го подкрепи пръв? Посланикът, разбира се. Обади му се по телефона и каза:

- Правилно.

После, като го туриха президент на държавата и заяви на всички, че трябва да се санират къщите в цялата страна, кой го разбра най-добре? Пак той. Веднага звънна по телефона от посолството:

- Браво, това е пътят, санирайте наред!

Тръгнеше ли си посланикът - не оставаше никой в тази държава, който да ти каже две-три топли думи!

Даа...

И какво? Отиваше си този светъл лик, а идваше да го замести жена...

- А с тези жени няма никаква оправия - въздъхна президентът ни.

И пак въздъхна:

- От опит го знам!

После реши все пак да вземе хапче - нямаше изгледи главоболието му да го остави доброволно.