Събудих се от подозрителен шум някъде в хола. Надигнах се сънен и раздразнен. Зад притворената врата зърнах познатата мутра на нахалния крадец, който ме обираше за пореден - юбилеен - десети път. Бърникаше нещо из чекмеджетата на барчето.

"КафА!" - си рекох (русенски лаф на артистичен авер от младежките години, означаващ "аман" и "байгън", взети заедно) и се прибрах тихо в кабинета, решен за пореден - юбилеен - десети път да информирам полицията за извършващия се на територията на моя апартамент акт на битова престъпност и да помоля за любезното й съдействие.

"К'во? - попита любезно съдействащ дрезгав глас. - К'ъф акт, к'ви пет лева, видял ли си колко е часа, бе, господинчо?"

"Видял! - викам. - Един и половина след полунощ. Обаче крадците, да им се не начудиш, точно по такива доби действат!"

"Виж се'а - ме инструктира дрезгавият глас, - когато актът на битовата престъпност приключи, ще изложиш случая в Заявление до началника на VI РПУ в три екземпляра с личен подпис и печат от вестникарския павилион. После ще провериш щетите и ще направиш списък на липсващите вещи - също в три екземпляра, заверен при нотариус и подписан от четирима свидетели. Ще носиш и бланка от кварталната поликлиника, че си ваксиниран срещу старческа деменция, и фактура за платена входна такса!"

"Ама нали, чакайте - заекнах, - нали родната полиция ме пази?"

"Баба ти те пази, господинчо, ние пазим само Веселин Маринов, ясно! - категорично ме постави на мястото ми дрезгавият глас. - Щото е национална светиня, ясно! Ти национална светиня ли си?"

Прекъснах разговора. Няма смисъл. Не съм национална светиня. Пък и баба ми почина преди 35 години. Сам ще се оправям.

Изрових пистолета зад пуловерите в гардероба. Проверих. Зареден. Вдигнах предпазителя и нахлух в хола.

"Сега, твойта мама, ще те пушна между очичките и окото ми няма да мигне! КафА от посегателствата срещу имуществото ми!"

"Няма да стане, братo! - изхили се нахалникът. - Това си е чисто убийство, ще те съдят и ще те вкарат в панделата. И като си помислиш - за какво? - то поне да беше останало нещо свястно за крадене!"

"Ми като не е останало, що пак се навираш в апартамента ми?"

"Аз съм длъжен да проверя. Пък и навик, братo, натура, натюрел!"

"Не, не - ми кипна адреналинът, - все пак ще те пушна и ще те лежа!"

"Не става, нали ти го обясних! - вика оня. - Нарушаваш гражданските и човешките ми права. По закон степента на реакцията ти не може да надвиши степента на вероятната опасност. Противодействието трябва да е равно по сила на действието, иначе ставаш престъпник!"

"Ти си престъпникът, не аз, престъпник с престъпниците такъв! Що само ти ще имаш права, пък аз няма да имам?"

"Имаш, бе, как да нямаш! - успокоява ме крадецът. - Обаче абсолютно реципрочно. Ако ти ударя един шамар, имаш право да ми удариш един шамар. Ама един, братo, не два! Ако те ритна веднъж, съвсем законно ще бъде и ти да ме ритнеш веднъж! Ако те щипна по бузката, имаш право да ме щипнеш по бузката. Ако те убия, чак тогава имаш право да ме убиеш!"

"Ти ме ограби десет пъти - викам, - а аз нищо да не мога да направя, а!"

"Можеш, бе! - киска се оня. - Можеш и ти да ме ограбиш десет пъти!"

С тези думи спокойно и тържествено мина покрай мен, междувременно прибирайки и пистолета ми в торбата с крадени джунджурии. Вярно, затвори външната врата внимателно, като грижовен стопанин.

Е, това ми дойде наистина много! До гуша! Писна ми! Като няма държава, като няма полиция, ще се разправя с него без пукната реципрочност!

Само да посмее този тип да се вмъкне пак да тършува в дома ми.

Ще му щипна бузката и окото ми няма да мигне.