Съвсем безумни представи за историческото минало битуват понякога сред българите мюсюлмани. Онзи ден някакъв "Европейски институт "Помак" сподели подобни тези на нарочна пресконференция. Представите за миналото на тази организация включват твърдения като това, че българите мюсюлмани "не са нито тюрки, но и не се причисляват към християнската общност", самоопределят се като мюсюлмани, а България е тяхната родина. Дотук добре, няма какво да се възрази, наистина в никакъв случай не са тюрки, очевидно не са и християни. Изповядващите ислям българи отдавна са се оформили като етнографска група по българските земи именно защото изповядват различна от основната религия на етноса ни. Точно такава етнографска група са и българите атеисти или българите протестанти поради различната донякъде празнична система, към която се придържат. Християни, мюсюлмани, протестанти, будисти, танграисти или атеисти - всички безусловно се определяме като българи и България е нашата родина, това също е съвсем безспорно.

Странни са обаче представите за произхода на българите мюсюлмани, споделени от представителите на все същия гореспоменат институт. Понеже съм работил в земи, населени с българи мюсюлмани, та съм се наслушал на историческите интерпретации на някои от тях. В сенчест селски двор, около масата тия свободни исторически съчинения не звучат притеснително, невежеството не признава нито етнографски, нито географски граници. Най-лошото, което може да се случи на един професионален историк и археолог в такава идилична обстановка, е да прегракне от многочасово говорене.

Съвсем друго е, когато някой официално заобяснява, че българите мюсюлмани "нямат еднозначен произход, тъй като има родове както от тракийски, така и от арабски, прабългарски и дори арнаутски произход", според председателя на горепосочения институт. Нямам представа откога у българите мюсюлмани се разпространява историческата представа, че те, изначално изповядващи ислям (очевидно преди създаването още на тая религия), всички вкупом били обърнати в християнството при княз Борис-Михаил. Защото очевидно точно това се твърди, щом става ясно, че българите мохамедани помнят своя "тракийски" произход (последното споменаване на траки е през първата половина на VIII в.) или, съвсем невероятно, своя "прабългарски" корен (последно споменаване през първата четвърт на IX в.). Каква впечатляваща родова памет, особено като се има предвид, че сред нас, българите, споменът за родовата ни история никога не надхвърля 200 години. Още по-впечатляващ е предполагаем арабски произход на българите мюсюлмани. Всеки, който някога е виждал на живо арабин и родопчанин, примерно, няма как да не потвърди пълната им идентичност по външен вид. Нали?

Само истинският български произход, който досега ми се струваше, че е невъзможно да бъде отречен, не споменаха институтските началници, а единствено той е напълно и съвършено неоспорим исторически.

* * *

В най-тежките години на робството българите се съпротивляват упорито както срещу насилствената ислямизация, така и срещу най-страшното й проявление - кръвния данък (вж. Свързани текстове и Извори), който отнема завинаги децата от техните родители, обезкръвява българският етнос като цяло. При това в продължение на няколко века. Така че едва ли можем да бъдем учудени, че в огромното си мнозинство българите отчаяно търсят начин да спасят децата си.

Първата предпазна мярка е да се направи така, че момчетата да бъдат представени като неподходящи за набиране. Пътешественикът Стефан Герлах ни осведомява, че понякога сред българите женели 8-9 годишни момчета. Понеже категорично се изисква събираните при кръвния данък момчета да не са женени, то такива твърде ранни бракове изглеждат добър начин за предпазване на мъжката челяд у българите, а османските власти ги причисляват към главите на семейства, записани в данъчните списъци. Макар за тези ранни бракове да има и цяла поредица други причини, то неоспоримо е, че кръвният данък неотменно сваля брачната възраст значително.

Този начин за спасяване на момчетата в българските семейства невинаги дава търсения резултат, на практика нищо не може да попречи на събирачите на деца да нарушат забраните. За това свидетелстват народните песни за среща на младия еничарин с неговата съпруга.

Много по-сигурно остава осакатяването на децата, за да не бъдат взети при събирането на кръвния данък, но колко майки са били в състояние със собствените си ръце да го направят?! За много по-лек вариант на тази предпазна мярка ни разказва пътешественикът Пол Рико през XVII в. Според него някои българки начертавали кръст на челата на децата си с нарочна трева, при което оставал неизтриваем белег за цял живот.

Често момчетата, подлежащи на събиране като кръвен данък, са укривани. Вероятно това е най-често прилаганият индивидуален начин за съхраняване на малките българчета. Тази практика е напълно приложима в планините, а католическите мисионери я определят като основна за Чипровци например. От 1611 г. е сведението на Марино Бици, че там българите скрили "младежта из планините, горите и пещерите . . ." за да не бъдат взети като еничари. Укриването на децата е най-често прилагано и в Македония, където родителите на малките българчета са подлагани на жестоки изтезания от османската власт.

Точно за да не бъде взет за еничарин, от Кратово в София се преселва бъдещият светец Георги Нови Софийски според житиеписеца му Поп Пейо. Този случай, а и много други, доказват, че чрез укриване са спасени много българчета, но на практика вместо тях са взимани други деца. Местната османска власт често противодейства на събирането на момчета, понеже губи работна ръка и данъкоплатци. Срещу това се издават и нарочни султански разпореждания точно защото такива укривания като правило са изключително успешни.

Понякога се предоставя случай българите да откупуват децата си от събирачите на кръвен данък срещу няколкостотин аспри, както ни уведомява Ханс Дерншвам. В този случай на мястото на откупеното дете било взимано друго, от родители, които не можели да платят за спасяването му.

Всички тези начини за отърваване от кръвния данък са плод на лична инициатива на родителите на момчетата, подлежащи на събиране за еничари. Поради това те не оказват никакво влияние върху общия брой събрани деца, на мястото на спасените се взимат момчета от родители, които не могат да приложат нито един от самостоятелните начини за укриване на малките българчета.



(следва)



Извори



"Разбегала се Влашката земя, \ Влашката земя и Богданската, \ и Богданската, сичка Добруджа. \ Кой горе ходи, кой долу бега \ от люти турци, страшни маджари. \ Стари сечаха, млади робеха, \ млади девойки отбор земаха, \

та ги правеха млади робини; \ и млади момци отбор земаха, \ та ги правеха се яничаре. \ Дето минуват, селата горят, \ хората робат, селата горят. \ Преминали са белия Дунав, \ наредиха са край Етрополе; \ разпространиха сини шаторе, \ на равно поле делба делеха, \ млади девойки и млади момци. \ Кому паднаха по две и по три, \ на млад яничар са е паднала \

сал една мома - руса Драгана. \ Па я заведе под бели чадър \ кога е било вечерта късно, \ млади яничар надвор седеше, \ погледна долу, погледна горе, \ из черна земя син огън гори, \ из синьо небо кървав дъжд вали. \ Млади яничар се е уплашил, \ та поизвика руса Драгана \ и на Драгана жално думаше: \ - Мори Драгано, моя робиньо! \ Що ще те питам, право да кажиш! \ Имаш ли братец, имаш ли сестра, \ имаш ли баща, имаш ли майка? - \ А Драгана му со глас продума: \ - Имам си баща, имам си майка, \ имам си братец, имам си сестра.\ - Къде е брат ти? И той ли е поробен? - \ Драгана му жално отговаря: \ - Кога дойдоха в Влашка земя, турци избиха млади българи; \ и брат ми беше во тая войска; \ а сега тридесет години, \ ка съм аз братец не видела! \ - Мори Драгано, моя робиньо, \ ако го видиш, познаваш ли го? \ - Я да го видам, си го познавам \ по клета глава, по едри гърди. - \ А яничарин Драгана пита: \ - Що има на братина глава? \ - Брат ми си има от сабя белег, \ че е посечен на люта войска. \ А яничар Драгана пита: \ - Що има брат ти на бели гърди? \ - Брат ми си има на гърди белег, \ со стрела ранен во люта войска. - \ Па си разтвори яничар гърди, \ белите гърди, клетата коса, \ а на Драгана жално думаше: \ - Я стани, сестро, дома да идем, мама да видим!"

"Яничарин и руса Драгана", сб. "Български народни песни" на Братя Миладинови, 1861 г., песента е вероятно от Панагюрище.



"Спиш ли, Милке ле, разбуждай се! \ В утром рано, Милке ле, йозарана, \ турци земя, Милке ле, преробиа: \ де бе старо, Милке ле, погубиа, \ де бе младо, Милке ле, потурчиа, \ останаа, Милке ле, [само] два сирака, \ два сирака, Милке ле, два близнака . . ."

Из "Потурчване на Цепино", вероятно XVII в., от Сборник народни умотворения, т. ХХХIX, песента е записана във Велинград.



Свързани текстове:



http://www.segabg.com/article.php?issueid=2601§ionid=5&id=0002301

http://www.segabg.com/article.php?issueid=3144§ionid=5&id=0001301

http://www.segabg.com/article.php?issueid=3677§ionid=5&id=0001301

http://www.segabg.com/article.php?id=613434

http://www.segabg.com/article.php?id=614300