|
| *** |
Емоционалната ми обвързаност с душевните терзания на съвременните "Клетници" (Les Miserables, да прощава колегата Юго!) ме настрои за трагични разсъждения върху медийната проблематика.
В съвременната епоха на постмодерната ноосфера, известна още като информационна епоха, епоха на знанието, епоха на технотронното общество или епоха на електронния промискуитет, медиите са велика сила.
Всеки среднограмотен неграмотник е наясно с това. Но не всеки е наясно с реалното предназначение, с реалните социални функции на медиите. Масово разпространено е убеждението, че те отразяват действителността. И толкова. Огледало. Копие. Рупор. Става нещо и медиите информират обстоятелствено какво, къде, кога и защо е станало. Ако информират за гнусотия, не са виновни те, виновни са "производителите" на гнусотията. Медиите са винаги невинни, винаги чисти, винаги обективни, майка плаче, грамофон свири.
През 60-те години на миналия век канадския социолог Маршъл Маклуън в своята книга "Media is the Message" обясни, че медиите не само отразяват събитията - те правят събитията. Най-малкото чрез редакционния "филтър" - от хиляда събития за деня, примерно, ни информират за сто. Така те създават действителността, като я аранжират (и често деформират).
В хода на деформирането любознателната ми злоба бе редовно информирана за определени планетарно значими сношения.
Всички знаем, да кажем, информационния принцип: "Ако куче ухапе човек, това не е новина (а е статистика от София); новина е, когато човек ухапе куче!" Приписват формулирането му или на медийния магнат Уилям Хърст, баща на жълтата преса, или на Чарлз Дейна, издавал през 19-ото столетие вестник New York Sun, или на трети анонимен автор.
Всъщност, който и от креативната тарапана да е бил, еднакво не е бил прав. Защото родните медии доказаха, че и куче да ухапе човек, пак си е фърст новина и вдигаща тиражите пикантерия.
Милионната публика видя как помиярчетата Владо и Ирен дни наред ръфаха човека Стефан Данаилов. Въпросното ръфане впрочем удовлетвори в суперлативна степен класическото българско злорадство.
В хода на деформирането също така любознателното ми обоняние бе редовно информирано за невероятната кулминация - планетарно значимото изпускане на отработени газове в "Бабанка Браточка":
- Първи ден: Владо се изпърдя волно, без да се смущава от присъствието на останалите. Останалите се възмутиха;
- Втори ден: Владо пръдна отново. Останалите се възмутиха отново;
- Трети ден: В продължение на няколко часа участниците в реалитито обсъждаха собственото си възмущение от пръднята на Владо;
- Четвърти ден: Владо заяви, че ще пърди, когато и колкото си иска;
- Пети ден: Ирен подкрепи решително пръдливата свобода на сина си;
- Шести ден: Владо и Ирен бяха изгонени от къщата - Владо, защото много пърди, Ирен, защото застава в защита на демократичните изпърдявания;
- Седми ден: След изгонването си от "Бабанка Браточка", Владо пръдна отново. Този път на опашка в магазин. Опашката се възмути.
В крайна сметка, за разлика от Уилям Хърст и Чарлз Дейна, медийният експерт Маклуън се оказва абсолютно прав.
Не Владо Пръдльото! Медиите опърдяха и овоняха България.
Ма и България, честно казано, си го заслужава. Напълно.
