В края на месеца, когато получавах заплатата си, винаги се случваше едно и също. Прибирах се каталясал от работа у дома, затварях вратата и заключвах внимателно стаята си. Веднага пред прага ми заставаше опашка от хора и започваха един през друг да хлопат.

- Кой е? - питах, макар че знаех кой е.

- Братчедът е, отвори, бе!

- Защо? - питах, макар че знаех защо.

- Дай пет лева назаем! Нямаме нито стотинка, нямаме нищо нито за ядене, нито за пиене у дома.

- И аз нямам! - казвах, макар че точно в този момент имах.

- И няма нищо да дадеш, така ли? - питаше братчедът.

- Ако си от енергото - ще ти дам. Ще ти дам толкова, колкото кажеш. Ти от енергото ли си? - контрирах с въпрос, макар че добре знаех, че братчедът не е от енергото, не е бил, а и както вървят нещата - никога няма да бъде.

- Не съм от енергото, няма и да бъда! - признаваше братчедът.

После пак се тропаше на вратата ми.

- Отвори!

- Ще отворя - казвах - само ако си от аптеката отсреща или от някой от мобилните оператори. За тях - винаги!

- Не съм, бе - казваше гласът пред вратата ми, - аз съм брат ти.

- Брато - казвах му, - мен ме няма.

- Ясно - казваше брат ми.

После тропането по вратата продължаваше:

- Отвори, ние сме от аптеката отсреща, дължиш ни пари!

Отварях вратата, давах до стотинка дължимото и после пак заключвах.

Ново хлопане:

- Аз съм комшията отсреща, помниш ли ме? - питаше гласът.

- Нищо не помня!

- Аз, комши - казваше гласът, - искам един малък заем, ако може, разбира се. Много сме зле!

- Нямам пари, комши - казвах аз, - освен ако не си от банката или по въпроса за лизинга.

- Е, не съм, ама сме комшии...

- Комшии сме, ама нямам - отговарях още по-твърдо. - Отстъпи реда си на другите, знам, че са там.

И се започваше едно още по-хаотично тропане. Един след друг се изреждаха случайни познати, набори от казармата, далечни и още по-далечни роднини, съученици, хора от квартала, с които някога съм играл табла в градинката отпред. Аз бях твърд и непреклонен - отварях само пред държавните органи, представителите на банки, ве-и-ката и разни бирници.

Нищо друго не можех да направя.

Да, вярно е, в целия квартал само аз ходех работа и само аз получавах заплата. Но знаех, че ако и една стотинка дам на заем - тя отиде, та се не видя! Онези бандити от монополите само това чакаха - да се явя с празни джобове, да ме транжират, обезкостят и веднага да ме пратят на бунището.

Към края на деня хлопането по вратата ми се разреждаше, но не спираше.

- Кой е? - питах, макар че отговорът беше от ясен по-ясен.

- Съпругата ти!

- Нямам пари, каквото и да ми кажеш, нямам!

- Май забравяш, че имаш семейство! - казваше тя.

- Не - контрирах аз, - не го забравям, затова заключвам и вратата. Ще отворя само ако те праща държавата или някой от монополите у нас. Но ти не си от тях, нали?

Никакъв отговор не следваше, а и нямаше как да следва.

Отварях само когато на вратата се почукваше и детски глас казваше:

- Тате, отвори, ние сме.

Отварях и посрещах децата си.

Те ме гледаха смутено, после още по-смутено питаха:

- Тате, може ли да върнем няколко празни бутилки и да си купим баничка?

Тука вече спокойно им казвах:

- Може, разбира се. И помнете, че ако не съм аз, от глад ще умрете!

Те щастливи излизаха навън, аз затварях след тях вратата и пак завъртах ключа.

Не е лесно днес да си работещ човек, а всички наоколо да клечат с протегната ръка, да те дебнат пред вратата и случайно да се спъват пред тебе на улицата.

Нещо взе да ми писва ката ден да въртя валяка, а после да се крия като мишок и да заключвам вратата. Дали да продължавам да ходя на работа, или да взема и аз да стана безработен, като всички хора? Така или иначе за личните ми харчове не оставаха почти никакви пари и нямах толкова празен амбалаж, че да помогна на всички...