Отегчението е също вид стрес, твърдят запознати. Но кой знае защо, не било мотив за промяна. И не пораждало идеи за разнообразие. Което би било някакъв изход от национален мащаб. Защото каквато и да е промяна - тук и сега - би се оказала освежаваща. Но енергиите на отегчението никога не влизат в употреба. И това е много важна причина за оцеляването на вождове и режими.

Натрупването на повторения превръща човешкия живот в нескончаемо "дежавю". Народонаселението разчита безпогрешно ходовете на властта, това го прави безпомощно, защото такива ходове то е посрещало вече и знае, че няма избор, освен да зажуми и да ги изтърпи. Живяло ги е вече, примирявало се е, ще се примири и сега. Нали всъщност това е и целта!



Понякога бръщолевенето на властта звучи като на запис



Запис от миналото. Гаврата и словоблудството се превърнаха в саундтрак на българския делник, зад който поживелите и препатилите поколения напрегнато очакват няма ли да се чуе познатото свойско "Ха-ха-ха!". Дебелащината и безочието сковават, те за това са и предназначени. Българинът се връща във времето, когато петилетките се преизпълняваха нонстоп, а всяко повишение на цените бе в полза на гражданите. Така го и обявяваха: с корекцията на цените гражданите ще получат... Получаваха, по джоба. Днес също ни обещават какво ще получим, също "дават", щедростта ги бие - даже и повече.

И дума не обелват, като получаваме, какво ни вземат.

Използват едни и същи техники, както тогава. Преди пред всяка промяна на цените по телевизията излизаше министърът на търговията и обявяваше, че няма причина за безпокойство, повишение няма да има. Пред магазините незабавно се извиваха опашки, а цените на всичко скачаха в рамките на една седмица. Този номер ни го припомниха днес с данъка върху лихвите по банковите депозити. Няма такова нещо, с фалцет обявиха от властта и само до седмица данъкът бе факт.



Грубо, пък и банално



Чух веднъж поредната здравна министърка да обявява какви милиони са взели от здравната каса и са ги дали във фонда за лечение на деца в чужбина. Точно така рече: "дадохме", и така горделиво, че съседът ми дядо Никола избухна: "Ще ти кажа аз едно "дадохме", ние с бабата ги даваме, не вие." И ми обясни дядото, буден пенсионер, чете вестници и разсъждава: те "дали" от парите за болните, милиони от нашите вноски, вместо да платят лечението на децата с пари от бюджета, както е по закон. А не тези пари да отидат за лекарства например. И сега хорицата доплащат лекарствата от пенсии, от заплати, от помощи за безработица. "Дали" тарикатите милионите, а болните сега ги възстановяват. За да останат определените за това лечение пари в бюджета и да отидат... за магистрали например. Но те "дали"!



И го тръбят



Сега ще "дадат" и на майките. Но как? Вместо да увеличат компенсациите за отглеждане на дете, ще строят детски градини. Вместо 15 милиона за отказаното повишение - 30 милиона за строителство. Вместо за всички - за около 2000 деца.

Защо магистрали, защо детски градини? Защото от майките и от болните трудно ще вземеш комисиона, рушвет. А от строителството - безотказно.

В наши дни, след години на гола демагогия, опряхме и до грижата за човека. Изведнъж бурно се заговори за повишаване на доходите, за образование, за здравеопазване, за култура. Само дето пленум не се проведе за жизненото равнище, както му е редът. Но и до там ще стигнат, ако имат време.



Ако им го дадем



Затруднявам се да изброя всички пера, по които върху омърлушения народ се стоварва партийно-правителствената щедрост. Грижата за човека е новият стар шлагер на българските управници, всъщност не много сполучлив, но вдъхновен кавър, излъчван на нечувани до днес децибели. Децибели, при които всичко се слива.

И отегчението остава.

Българинът не може да бъде учуден и заинтересуван с грижа. Той на грижата е свикнал. (Магистрали, спортни зали, пак детски градини.) Освен това той си има и своя, не толкова възвишена, банална човешка грижа - да се прехрани, да се постопли, да просъществува. И ако ние помним в подробности бащинската грижа на народната власт, тук ще стане дума и за още по-минали времена, в които грижата за човека също е процъфтявала - до степен да остави безсмъртни свидетелства.

През 1933 г. Елин Пелин публикува във в. "Щурец" много популярния през миналия век разказ "Човекът, за когото всички се грижат". Започва разказът обстоятелствено, някак мудно. Създава се комисия, с огромен щат от всевъзможни специалисти, по днешному експерти. Насрочват се и се отмятат заседания, едно от друго по-тържествени. Определя се предметът на комисията, темата най-после се формулира и се провъзгласява. Умеели са и преди нас, както се вижда, да влагат размах и салтанат за пред публиката. Грижата за човека е предметът на тази комисия. Нарочват и един "екземпляр" за изследване и за експериментиране на мерките и средствата, чрез които да се упражняват грижите. Отделят го този човек, затварят го и потъват в размисъл и административна раздумка. Когато се сещат отново за него, откриват, че Човекът, за когото всички се грижат, междувременно е умрял. Забравили да го нахранят.

Имаме си традиция в грижата за човека, свидетелства чрез този разказ класикът.

Предани са на тази традиция мъжете и жените от днешната върхушка. Следват я, обогатяват я. Разказът непринудено и с размах се въплъщава в българския живот. (Макар да не съм сигурен, че са го чели.) А иначе - от цялата им грижа за кой ли път ще ни остане едното отегчение. (Не гняв, не протест, не бунт.) Което ще е желаният резултат...