|
| *** |
Не ми се ще да ставам министър - най-вече заради това, че всеки ден трябва да ходя на работа с изгладен панталон. А костюм не съм слагал от сватбата! Да не говорим, че тогава го омазах с лютеница, та лекето още си стои.
Компромисно, в нетрезво състояние, понякога ми се приисква да стана премиер - на него всичко му е разрешено, той може да си ходи и по фланелка и къси гащи, ако реши - смее ли някой нещо да му рече!
Това е по-удобно, наистина, но пък не ми се ще хората все да ме гледат в ръцете и жално да мрънкат:
- Бате, дай двайсет хиляди!
Някои, по-нахални, ще врънкат и за милиони!
Не, не искам да съм първостепенен разпределител на бюджетни средства! Стигат ми просяците пред църквата и хлапетата от неизвестната фондация, които се опитват да ми пробутат пощенска картичка с жалостива картинка срещу колкото мога да отделя, но не по-малко от петарка!
Не съм такъв човек, не мога да казвам:
- На вас няма да дам!
- И на вас няма да дам - вие при предишните се налапахте!
- Вие пък всяка година виете, че загивате, пък още сте живи - и на вас няма да дам - ей така, от любопитство - дали ще издаяните зимата!
- А пък на вас ще дам, защото сте ми симпатични!
Не, решително не ми се ще и премиер да бъда! Имам фобия от разпределяне на мангизи.
Другата ми фобия е от самолети. Качва се човек, връзва се хубаво за седалката, излиза стюардесата и започва да говори на чист английски, защото си мисли, че тя като го знае, всички останали я разбират.
Говори нещо и показва с две ръце към опашката на самолета. Каже още нещо - и разпери ръце и настрани. Рече пак две-три думи и покаже нещо зад себе си. После вади от рафтчето жълта маска и си я нахлузва на симпатичната муцунка, без да говори, защото маската пречи, естествено.
Попитах по-оправен колега какво точно обяснява момичето и той така ми го преведе, че през целия полет се държах здраво за седалката и внимавах да не би двигателят да се откачи или вратата да се отвори по време на полета.
От тоя превод се роди амбицията ми - искам да стана стюардеса! Има и мъже - един такъв ми донесе хартиеното пликче, когато ми се стори, че крилото от моята страна се е подгънало нагоре в единия си край.
Мечтая да съм стюард - но не на нискотарифна линия! Не и на нормална! Искам да съм стюард само за един полет - но в отряд 28, на държавния самолет!
Ще посрещна делегацията, ще настаня министрите по креслата, ще проверя дали са се завързали правилно, ще застана - униформен и красив - по средата на пътеката и ще започна.
Първо ще покажа с две ръце към опашката на самолета, където седят дребните риби, и ще обясня на чист български:
- Когато тая бракма се разпадне във въздуха, вие там първи ще изхвърчите в облаците.
После ще разперя ръце като самолетче настрани и ще обясня на министрите:
- По време на свободното падане ще трябва да разчитате на собствените си сили - с държавното подпомагане и евросубсидиите беше дотук!
След това небрежно ще посоча зад гърба си - към първата класа, където се возят вицетата и началството им и ще внеса успокоение:
- Но пък тия, които седят най-отпред, първи ще се разпльокат!
Ще послушам с известно перверзно удоволствие писъците, след което ще извадя жълтата маска с ластиче и ще наредя:
- А сега - млък и пълна тишина! Това, българите, само знаем да мрънкаме! Мислете позитивно, като поданиците си! Поне докато не паднем - не искам никакви излишни шумове!
А после, по време на целия полет ще разнасям хартиените пликчета насам-натам и дружелюбно ще питам:
- Да не би да ви е лошо? Няма нищо - на нас от сума ти години насам ни е зле, пък на - търпим, живи сме... Все още...
