Притежавах един часовник, който приковаваше очите на всички. Притежавах го нито дълго, нито кратко, но когато спря, часовникарят каза, че бил от "еднократните" - не може да се поправи. Еднократен - това за машинка, която мери времето, звучи много неопределено. Нито е за един час, нито е за един ден. Колко тогава трае един негов "крат"? Вероятно човекът е имал предвид, че тези часовници имат само по един живот - не може да се добави още време в тях, няма как да се възстанови или подмени калпавата част. Показа ми корпуса - нямаше капачка, нито резба, която да се отвърти и да се проникне в него. Беше самонавиващ се, без батерия, която да сменяш, и просто бяха го запечатали - умре ли, на боклука.

Не бе особено точен и понякога спираше на ръката ми. Тръсвах няколко пъти, за да тръгне отново. Сверявах го с телефона и така я карахме. Но привличаше погледите и с това компенсираше небрежното си поведение. Опити да го разгледат засичах от най-различни хора на най-всевъзможни места. В автобуса, хванат за желязото над главата, непременно се надигаше някой, проточил шия към китката ми. Веднъж таксиметрова шофьорка хвана ръката ми и я вдигна към очите си - караше с лявата и без малко да влезем под тролея. В една банка чиновникът откровено помоли да го сваля, взира се в него, дори смени очилата си. Цялата работа бе в това, че часовникът бе прозрачен отвсякъде, виждаха се колелцата и пружинките, маховичета се клатеха, зъбци се преместваха,



голямо представление бе отмерването

на времето, с нещо хипнотично в него



(Не съм сигурен, че човек трябва да бъде посвещаван в този процес, вижда ми се прекалено. Мисля, че не е хигиенично да наблюдаваме изтичането му. Достатъчно ще е да не го забравяме.)

Този часовник въобще не вървеше прецизно, спираше, както стана ясно, когато поискаше, а имаше голям успех. Просто никой, който се втренчваше в него, не се интересуваше от времето, което показваше. Всеки предпочиташе да разгледа вътрешността, дано съзре там скритата тайна на всички часовници. Стрелките не ги занимаваха, стрелките винаги се виждат.

Но защо ви разказвам това?

Заговори се за прозрачност. Нещо много активно се заговори. Натъртва се върху това, като изрично се определя и видът прозрачност: всичко да се вижда. Тоест, нещата да се разиграват пред телевизионните камери. После това се превръща в аргумент - че всичко е било видимо, а за който е гледал - и видяно. Но напоследък точно видяното разкрива големия конфуз: че нищо не е обсъждано, че всичко е претупано, че сме гледали някакъв разигран, може би дори предварително репетиран мизансцен - с грубо нахвърлян сценарий, с разпределени роли, със заустени реплики, с желязно фиксиран край. При драматургични проблеми и злополуки с действащи лица се включват дубльори, въвеждат се фигури от миманса. Важното е да се скрият причините, мотивите и силите, които движат действието. И да се избегне на всяка цена задължителният при демокрацията катарзис. Дори няма вид на истински театър. По-скоро напомня разпространения в много отдавнашни времена жанр "жива картина". Участниците изобразяват своите образи



вкаменени, оцъклени, почти мумифицирани от усърдие



Нищо чудно, че тази режисура бе отхвърлена от европейския худсъвет. Най-после отрицателна рецензия като света, без шикалкавене. За съжаление в репертоара и следващите се задават все такива..

Подобни бездарни постановки биха уморили от глад всяка театрална трупа, но тук рискът е минимален: зрителят, той и платец, би могъл да се измъкне само през Терминал 2. Но с днешна дата билетите (не за представлението, самолетните) не са достъпни за всички.

Някога, ни в клин, ни в ръкав, изведнъж се заприказва за гласност. Не беше лоша тази идея, изнесоха се и се разчуха немислими истини за живота на цели поколения. Гласността, преди да бъде опитомена и оседлана, освободи немалко енергии, съзнания и съдби. Но откровението, което се жадуваше в обществото, не го оздрави, не го излекува и възроди. Тогава често и високо се говореше за пътя към храма. За кратко. Днес малцина ще си спомнят, че "пътят към храма" е израз от филма "Покаяние". Днес такъв филм няма.

После и тази гласност някак се... редуцира. Говори се това, което... се говори. Онова, което се премълчава, държи ключа към правдата за действителността. Сега се пласира някаква прозрачност. И съответно се имитира. Държавата се управлява по телевизията. Всичко става пред камерите. Онова, което не се случва пред тях, просто не се е случило. Валяци бумтят, магистрали се протягат, Лувър и Йерусалим, "хайде наш'те" (волейбол) и "тигри" (футбол), ленти, ножици, хляб и сол, "конграчулейшънс", червени линии, "службите", партньорите, Барозу, Обама, черен колан, Траволта и Де Ниро...



Прозрачно до болка в очите. Хипнотично.

Но ако приближиш, се удряш в стъклото.



Наблюдаваш всичко как се случва, следиш го на воля. Различаваш колелцата, винтчетата. Пружина само не се вижда в тая машина. Пружината е скрита.

И никой не пита къде е.

Получава се като с онзи злополучен часовник: всички го гледахме как гергелеците в него мърдат и цъкат и никой не се интересуваше какво време показва. Човещина...