Преваляше първата десетдневка на януари. Елхичките се спихнаха, игличките пожълтяха, контейнерите за смет се препълниха с голи клонки, съчки и кръстачки...

А молът все тъй сияеше празнично отвътре, отвън и отгоре! Гигантски жив смърч в мраморна кашпа извисяваше царствена рилска снага в централното фоайе. По него блещукаха гирлянди и свещички, висяха топки и камбанки, играчки и подаръчета с корделки и джвъчки. А отдолу висеше агент Петров с нова мисия.

В червена тога и с бяла памучна брада, той мандахерцаше звънче и събираше около себе си дечицата. Но веселата глъчка не го отвличаше от задачата му. Менте Дядо Мразът пробваше микрофона, сгушен в брадата му, и настройваше камерата, дегизирана като око на някакво нелепо мече, а може би вълче от елхата. Като се убеди, че всичко е наред, той седна на трона си. Децата го накачулиха, майките снимаха веселите си отрочета и празникът започна. Петров се провикна:

- Хо, хо, хо! Я да видим, деца, на кого сега Дядо ви Мраз ще даде подарък ... - хвърли едно око в списъка с деца и подаръци от родителите и се ококори зачудено: - На кого ли ще е това автомобилче? А, ето! На Кичо! Я да дойде при мен.

Трепетна майка - слоница избута напред невнятното си отроче. То побърза да се настани в скута на менте-стареца и зарови пръсти в брадата му. Агент Петров го ощипа ловко. Идиотчето щеше да ревне, но онзи яко го притисна между коленете си и сладко запита:

- А сега, Кичо - я ни кажи, слушка ли тази година?

- Нннда ... - отвърна неуверено хлапето.

- Браво, Кичо. Ето ти едно червено Ферари - подаде му количката агентът.

- Пи-бип... пи-бип... Бръм, бръм, бръм... - разигра се онова радост и щастие.

- А по какво се движи то?

- По пътя.

- Браво, мама! - изръкопляска майка му просълзена.

- А кой построи пътя? - усмихна се агентът мазно.

Детето се запъна. Но Петров измъкна изпод пелерината календар на ГЕРБ с лика на премиер-министъра и го тикна в лицето на Кичо.

- Бате Бойко! Бате Бойко! - позна го малкият.

- Браво, миличко. А знаеш ли някое стихотворение?

- Дааа.

- Кажи ни го тогава. - настоя Петров.

- Аз съм българче, обичам ...

- Не, не това. Друго някое. Дето го учите в детската - тикна му наново календара Петров и детето сгря.

- Бате Бойко е герой. Много мъни има той... - издекламира малкият.

- Браво, Кичо. Чухте ли, деца?

- Дааа... дааа - развикаха се другите, а майките заръкопляскаха.

Петров също се зарадва. Усети, че ще оценят това от отдел "Пропаганда и агит-акции". Окрилен, попита отново Кичо:

- А мама и татко, бабка и дядко слушкат ли?

- Неее.

- Защо!? - изненада се агент Петров от странния обрат.

- Щото са в плен на отчаянието и безпаричието - отвърна театрално Кичо, комуто играта се хареса.

Петров осъзна, че хлапето е на път да провали агит-акцията. Ядно си отбеляза да докладва цялата фамилия като неблагонадеждна. Бленуваната червена точка и тлъстият бонус се изпариха от съзнанието му. Трескаво затърси изход. Попита:

- И кой ще помогне на тези клети хора да намерят смисъл на живота си?

- Бате Бойко... - неуверено изрече хлапето.

- Ето, виждате ли, деца? Да изпеем заедно песничката: „Всички бедни пенсьонери ще направим мильонери, щом гласуват догодина с Бойковата бюлетина. Джингъл белз, джингъл мелз, джингъл ол дъ уей! Атом-матом ний не щем в беленския чернозем!"

...

- Доста добре - с приглушен за авторитет сталински глас рече Първият. - Великолепна акция. Значи от утре до 27 того - промоцията във всички български молове!