Вълчо Камарашев е роден през 1937 г. във Видин, но семейството веднага се премества в Бургас. Завършва през 1959 г. ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Филип Филипов. Три години играе в Драматичния театър в Бургас, след това 2 години в Перник, после в Русе, около 20 години в "Сълза и смях" и над 15 години в Театър "Българска армия". Незабравими остават ролите на Бай Вълчо, както го наричат приятелите и колегите, във филмите "Тримата от запаса", "Осъдени души, "Вилна зона", "Служебно положение ординарец", "Дело № 205-П.К.Яворов", "Войната на таралежите", "Всичко е любов", "Пътуване към Ерусалим" и много други. Носител е на награди от национални прегледи на българската драма и театър, награда на САБ за най-добър актьор за 2000 г.







- Роден във Видин, а пък бургазлия. Как така?

- Да, аз съм роден във Видин, но баща ми е бил моряк, та майка още преди раждането ми е отишла до Видин и са се качили на пътнически кораб. Получило се така, че родила внезапно във Видин. След раждането излязла от болницата, там сме стояли пет-шест дни и сме се прибрали в Бургас. Така че съм израсъл в Бургас от най-млада възраст и се смятам за бургазлия, защото бях там, докато стана студент. Това, което ме привлече към театъра, е, че моята учителка по история Любов Пулева (вечна й памет) организираше драмсъстави и правехме пиеси. Започнал съм още в прогимназията в "Българи от старо време" на Каравелов, след това в Трета гимназия - "Защо мистър Бидъл", после в 10 клас "Врабчови хълмове" на Хлебников. И така постепенно дойде желанието за ВИТИЗ, още в 9-10 клас започнах да играя малки роли в постановки на Бургаския театър, там където трябваше да играят млади момчета. Театърът ме увлече така, че кандидатствах във ВИТИЗ с незавършено средно образование от 10 клас, и ме приеха при условие, че завърша 11 клас през 1954 г.

- Чувала съм, че сте добър домакин. Това наследство от Бургас ли е?

- (Смее се.) Да, понякога ми е приятно да готвя, по-рано повече, сега по-малко. Като бургазлия любимата ми гозба е рибата, най-обичам печена риба.

- Драматичен или комедиен актьор сте, след десетки роли в киното и театъра?

- Някъде съм ги записал, сигурно са над 150 само в театъра. Не обичам това разпределение на драматични и комедийни роли. Моят любим режисьор, от когото най-много съм научил, е Леон Даниел. При него започнах в Бургас. Спомням си, че след първата година той направи една постановка "Сизиф и смъртта". Извикаха ги в София - Вили Цанков беше директор, Юлия Огнянова и Леон Даниел, и след 3-4 дена ние ги чакаме рано сутринта на гарата и те слизат от влака, Вили излезе напред и каза: "Спокойно, спокойно, Леон го уволниха, ние с Юлия си подадохме оставките, вие ще решите какво ще правите". И до обяд почти всички млади си подадохме оставките. Разбира се, не ги приеха, защото не бяхме навършили три години по разпределение.Тогава една голяма част от актьорите отидохме у Леон, той ни успокои, че се разделяме: "Но с някои от вас пак ще се видим". Леон след години ме покани във Военния театър и пак се събрахме. Помня две неща от него. Първото е: "Забравете тази политическа измишльотина за положителните и отрицателни герои. В живия човек доброто и злото вървят заедно ръка за ръка. Светците са само в Библията, а престъпниците трябва да бъдат в затвора". И второто: "В човека винаги има една сложност, винаги и в най-добрия човек има недостатъци и е правил грешки. Чистата комедия стига до пошлост, а чистата трагедия стига до скука. Винаги комедията си остава комедия, но от време на време има някакъв преход към сериозното, дори и към драматичното. Винаги в трагедията има нещо весело. Вземете великия Шекспир - има ли негова трагедия, в която да няма хумор?" Точно това запомних и то ме привлича най-много. Чистата комедия и чистата трагедия не ме влекат, имал съм своите пристрастия, но това си е моя лична работа, допада ми трагикомичното - там където се смесват едното и другото. Някъде е повече трагичното, другаде - комичното, важното е да ги има, като в живота.

- В кого вярвате и срещу кого протестирате днес?

- Привкуса на политичност аз ще отбягна, защото в живота си и три минути не съм бил член на партия. Винаги съм искал да бъда духовно независим, но и винаги съм гласувал, имал съм своите пристрастия, но това си е моя лична работа. В кого вярвам и срещу кого протестирам? Вярвам в този, който ме харесва, с който сме близки в мислите си. Не вярвам в тези, дето не умеят да водят диалог.

- Кога човекът и актьорът у вас достигат до единомислие?

- Когато драматургията и материалът, в които трябва да се потопя, ми харесат. Много често това, което приемаме да работим, не ми харесва и тогава често споря с режисьора, макар че той е ръководещият. Това е естествено и нормално, в живота винаги има сложности и противоречия. В театъра почти нямам случай да откажа роля, защото ние, като щатни, сме задължени да приемем. Отказвал съм участия някакви в телевизията. Някога имаше Телевизионен театър всеки понеделник, за който на мен ми е много мъчно и съжалявам, че отдавна го няма. Защото гледахме Йовков, Вазов, Елин Пелин, а сега няма нищо. Сега ние си отрязахме корените! Младите, които срещам, не знаят кои са нашите класици. Как може по телевизията да няма един Яворов, един Алеко Константинов!

- Навремето се правеха по около 25 филма годишно, днес са 5-6 пъти по-малко. Кой има вина за това?

- Това е моята голяма мъка и болка, защото наистина правехме по 25, понякога и повече филма. А когато се правят толкова филми на година, винаги имаше 4-5, които бяха много добри. Сега се правят само 5-6 филма. Вярно е, че това е свързано с икономическата криза и липсата на пари. В една малка страна като България държавата трябва да субсидира киното. Да се надяваме, че ще се измъкнем някога от това време на стагнация.

- В този смисъл как Ви се струва състоянието на българското кино в момента и новите процеси на "модерно" възраждане?

- По-малко са хубавите филми, защото по-малко филми се правят. През последните години ми хареса "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" - според мен най-добрият през изминалите 4-5 години. Не напразно взе толкова награди. Хареса ми и този за любовта Love.net, "Пъзел" също е добър. Естествено е, че сега са малко хубавите филми, но това не е само в областта на киното. Основният проблем е, че днес нашето изкуство се стреми към забавление. А чистото забавление стига до пошлост, както казваше някога Леон. Трябва да има повече духовност и стремеж към естетика.

- Как ще коментирате факта, че във време на големи промени и дори катаклизми на всякакви житейски истории, които сценарист трудно би могъл да измисли, нямаме голям и впечатляващ филм или пък театрална постановка?

- Миналата година бях в тази комисия, като вече нещатен, за наградите "Аскеер", които моят театър въведе да се раздават тържествено преди 24 май. Гледах почти всички представления, а ми харесаха три постановки: "Рицарят на светия дух" на Маргарита Младенова в камерната зала на Народния театър, "Нощна пеперуда" на Явор Гърдев и "Завръщане във Витенберг" на Иван Добчев. Добрите постановки са малко. Преобладава комичното забавление, в което много често се губи дълбочината. Бих искал в никакъв случай да не забравяме нашето минало, да не забравяме нашите класици, вече казах - и хубави филми за нашето съвремие. Нямам нищо против комедията, но от време на време трябва да има нещо духовно!

- Какво мислите за интелектуалното ниво в кино- и театралното изкуство?

- В изкуството, в частност в театъра и киното, трябва да има всичко. Но все пак, тук вече ще цитирам нашата голяма режисьорка Маргарита Младенова от театър "Сфумато", която преди година каза, че я смущава и притеснява, че съвременният театър отива и върви към забавление. Чистото забавление винаги стига до не особено добър вкус и... пошлявина. И когато преобладава технологията, естетиката и хармонията някъде се губят.

- Снимате ли в киното, или преминахте само на реклами?

- Вярно е, че напоследък по-малко участвам във филми, първо, защото много по-малко филми се снимат. Второ, ще кажа моята любима закачка, че сега в българското кино гледаме как младите мъже се стрелят и младите момичета - събличат, затова и за възрастните артисти има по-малко работа. Участвах наскоро с малка роля в един италиански сериал "Целуваме ръце", още не е дошъл у нас. А последната ми по-голяма роля в хубав филм, който снимах в България, беше "Пътят към върха на хълма" на режисьора Валя Фиданова. Харесах го заради неговото сложно мислене и духовност. Мина доста незабелязано, не се писа много. А рекламата не ме забавлява много, това е кратка работа, за един ден. Последно рекламирах някакво лекарство, обаче често си повтарям това, което сър Лаурънс Оливие каза преди повече от 20 години: "Артистът не се пенсионира, той просто умира". Винаги във филмите и в театралните постановки се намират роли и за възрастни. И още нещо, което винаги повтарям: "Колкото и да ни е тежък животът, колкото и да ни е трудно, усмихвайте се повече бе, хора!