- Видя ли - само дето не ме хваща за яката Митко Д., - видя ли какво стана с онези пари? Върнаха ги, ама защото дигнахме пушилка. Ако не бяхме се развикали, щяха да си ги гушнат. Колко са прибрали, без да ги усетим, представи си само! Чалгата пари брои, а ние лапаме мухи.

Къде е викал наш Митко, не ми стана ясно. Чух мъже от изкуството, които се обадиха, той не беше сред тях. Нито пък гласът му е от онези, които ще се чуят. Инак всичко е точно - парите са неговата най-възбуждаща тема, особено парите в културата и най-вече парите и имотите на писателския съюз. Това го изпълва до козирката, сгорещява го и дава смисъл на живота му. Нерядко телефонира, понякога и посред нощ, за да ми разказва какви договори са сключени и какви хилядарки се губят "по трасето". С мъка успявам да го отклоня в такива нощи и подозирам, че веднага звъни другиму. Тази тема е част от разложението в литературните среди, тя е и неизкоренима, защото си има основание. Да се делят привилегии, имущества и субсидии вместо обичайните за артиста безсмъртие, слава и блеснали женски очи - това все още ми се струва бездарно...

Затова и случката с милионите, отпуснати от Европа да обновят телевизията на попфолка, не ме беше занимавала. Какво толкова да се взирам в един бранш, който твърдо не познавам - нито неговите творби, нито неговите майстори, нито дори най-вярната му публика. И - преди всичко - наистина (ама наистина!) никога не съм слушал. Готов съм да се възмутя, ама не мога да посоча точно на какво!



Набързо претеглих онова, което все пак назнайвам



Спомних си, например, че една авторка от чалгата преди време стигна върховете на културното министерство. Разнесе се бързо, изветря бледият гняв на творците. Нямаше последствия. Доизкара си мандата.

Спомних си също (вестниците писаха) и за една жена, която въпреки лекарските забрани повела хоро на сватбата на дъщеря си и сърцето й се пръснало, издъхнала на място. Не изтърпяла - изпълнявали любимата й песен. Заглавието ми е в паметта: "Бяла роза". Не изпитах завист, но респект - изпитах и още как. Почитател, който плаща с живота си! Не че си го мечтая, но го оценявам.

Имам и друг допир, който трябва да изповядам. Една от звездите на попфолка поиска разрешение да запише "Незабрава". Тончо Русев ми каза, че изпълнението й е неописуемо, слушал го вече. Подписахме и двамата. Подобна песен си има съдба, пък и мисия.

Така че трябва да съм предпазлив, когато споменавам попфолка. Спорът и така е хаотичен, понякога екзалтирано разгорещен. Имам чувството обаче, че мнозина от онези, които се горещят, тайно слушат и припяват - особено на маса. Не съм попадал на смислен дълбок анализ откъде се появи тази музика, какви вини и какви заслуги стоят зад нейния победен марш в българското общество. Известен композитор още кога-кога говореше: "Какво пеем ние днес? За кого пеем? За себе си пеем. Затова никой не ни слуша. А я чуй попфолка: за любов, за раздяла, за страсти и за любовна мъка. Хората това ги вълнува, това ги боли, а ние не можем да им го дадем. Или им го даваме някак кодирано, недостъпно..." Думите му тогава, разбира се, никой не чу...

Недоумението, че се подпомага една компания, която произвежда чалга, не трябва чак толкова да ни удивлява. Та не се ли подпомага също тъй, да речем, производството на тютюн - при всичките клетви и забрани срещу пушенето му, след като бъде произведен? И въобще не е ли най-добрата подкрепа за един жанр (по-добре да го кажем - отрасъл) на музикалния пазар това да не се подкрепя по никакъв начин "другата" музика - нито нейното създаване, нито нейното разпространение?



Дойдохме си на думата...



В моето детство, в ученичеството ми, чалгата, ако въобще е присъствала, е била застъпена съвсем мизерно. Изрядко се появяваха някакви жалки парчета ("Капитанът болен лежи", "Защо ме биеш, Асан ага?"), които се припяваха повече присмехулно, отколкото сладостно - както бива с истинската чалга. Не ги въртяха по радиото, не излизаха на плочи. Веднъж месечно, при пълен салон, в Плевен започваше сутрешната музикална лектория. Лектория, дори това нескопосано название не можеше да ни отклони.

Трупахме се на тези концерти, които симфоничният оркестър изнасяше за учениците и останалата благодарна публика. Диригентите на оркестъра (някои от тях после станаха светила на българския музикален небосклон) представяха жанровете и стиловете, най-великите автори. Повечето го правеха вдъхновено и артистично, увлекателно, от душа. Намирали са смисъл в това, тези мъже от високото изкуство, вярвали са, че си струва. Спомням си един концерт-разказ за инструментите в оркестъра. Младият (тогава) диригент Драгомир Ненов - духовит и приповдигнат, оркестрантите - и те някак тържествени, които изпълняваха подбрани сола и сякаш се надсвирваха, за да утвърдят значимостта на своите инструменти. На тези концерти звучаха по-достъпни пиеси, искрящи оперни увертюри, "Италианското капричио", "Циганските напеви", "Големият брилянтен валс", "Танцът със саби", "Тракийската сюита", "Българската рапсодия "Вардар"...

Раснахме с това, каквито и да бяхме - провинциални голтаци и действителни селянчета, дошли да изкарат гимназия в града. Запазихме това топло и някак аматьорско чувство през остатъка от живота си - към музика без агресия и без вулгарност, към майсторска оркестрация и хубави гласове. Стана невъзможно да ни съблазни пошлост, имитация, бездарие. А пошлости и преди чалгата - колкото щеш.

Някои от онези връстници после засичах в зала "България", други в магазинчето на "Балкантон" на пл. "Славейков". Спомням си как сравнително неотдавна ми се обади П. П., предпочитан монтьор на изискани марки коли, да ми препоръча музикалния канал Mezzo - открил го случайно, та да му се насладя и аз. На Нова година, след обедния концерт на Виенската филхармония, телефонът вкъщи почва неудържимо да звъни и аз знам, че това са моите другари от музикалната "лектория" - този концерт ни подсеща един за друг и бързаме да си честитим. Знам, че не сме кой знае какви ценители и познавачи, но липсата на претенция е вид свобода, а музиката не е ли утеха и свобода за сърцето?

Случи ми се да чуя големи музиканти и добри оркестри, да познавам композитори и солисти и дори музикални критици, не се научих да "разбирам" музиката, а само да я обичам, но мисля, че тази тайнствена връзка с нея не би могла да се роди извън онова време, което поетът Петър Караангов е обезсмъртил в неподражаемото двустишие:



"И нежна плоча се върти

върху железни грамофони."



Да, "нежната плоча" беше вече в нас и озвучаваше все по-суровите с годините наши души. Не надценявам този житейски късмет на моите връстници - да надникнем в небето на голямото музикално изкуство. Дори не знам на какво дължим това щастие - не зависеше от нас, но все пак някой се беше погрижил за това.

Беше намерил смисъл. Беше употребил воля. И дори, представете си, беше намерил пари...

И понеже в самото начало заговорихме за пари, време е да попитам: ако деятелите и бизнесмените от попфолка успяват да осигурят европейски средства за своя бранш, няма ли да се намерят европари и за едно такова начинание, което да вкара млади хора в салоните с "друга" музика. Може да не са онези "лектории". Само музиката, ако може, нека да е същата. Да стане тя откровение за днешното поколение, както бе откровение за нашето. Онзи, който прогледне за нея, той ще има точно ухо и за чалгата. Ще може да избира и чрез този избор да се доказва. Ако това е въпросът на въпросите. И ако това ще намести ценностите...

Не може да няма средства за това в Европа. Само дето силно ще се зачуди, че сме се сетили. И че вместо да охкаме и да пъшкаме, предприемаме нещо.

Още малко за "онези" пари. От музикалната къща ги върнаха, както се разбра. Или за да не дърпат дявола за опашката, или защото наистина се опасяват да не би българската чалга администрация да ги замота с мързел, бюрокрация и рекет, докато машините безнадеждно остареят.

А една музикална къща си иска нова техника.

Това не ти е армията, че да й спазариш стари самолети...