Дъжд ме валя, брули ме вятър, обраха ме по пътя, биха ме, гладувах, но все пак стигнах до Шенген.

Поех си въздух и почуках.

- Кой? - попитаха отвътре.

- Свой! - твърдо отговорих аз.

- Зад вас има нарисуван червен кръг. Застанете в него.

Застанах. Камери зажужаха над главата ми.

- Легитимирайте се! - наредиха ми, ама не отвориха Великата порта.

Показах документите. Над главата ми техниката забръмча.

- Българин, така ли!

- През цялото време! - гордо отговорих.

- Какво искате? - пак не отвориха.

- Искам да вляза. От години искам да вляза във вашето пространство. Обещаха ми го.

- Кой ви го обеща? - чу се метален глас за залостената порта.

- Нашето правителство ни го обеща. И продължава да ни го обещава и сега. Ама някак си все не става.

- За чужди обещания не отговоряме - рече металният глас. - Защо сте с една обувка?

- Нямам пари за две. Заплатата, която ми даваше държавата ми в лицето на екс-вицепремиера Симеон Дянков от СБ, стигна само за една. Все пак е нещо, сега и заплата нямам.

- Това харесва ли ви?

- Премиерът и екс-вицепремиерът по финансите казаха, че така е правилно, важни са икономиите и да не надвишаме дефицита, и да сме доволни, че полагат такива грижи за нас.

Камерите над главата ми си жужаха.

- Защо сте с къси панталони?

- Продадох си дългите! Премиерът и екс-вицепремиерът по финансите наредиха да минем на по-икономичен режим. Казаха, че така било в Европа.

- Какво имате на главата си?

- Шапка от вестник.

- Защо от такава материя?

- У нас вестници, колкото щеш. При вас как е?

Не ми отговориха, а продължиха да ме питат:

- Каква професия имате?

- Професия имам, работа нямам.

- У вас все още върлуват корупция, кражби и измами, нали?

- Не знам! - признах си аз. - Правителството нищо не е казало по този въпрос.

- Гърми се по улиците, вече се стреля и срещу политици, така ли?

- Е, стреля се - признах аз, - ама не срещу всички, пък и не винаги ги улучват. Правителството каза, че ще тури край и на тези безобразия.

Настъпи мълчание. После:

- Налага ли се да влезете в Шенген?

- Правителството ни обеща, че на всяка цена ще влезем. Напук на Хизбула и Хамас и другите терористи, които министрите и на външните, и на вътрешните ни работи знаят със сигурност. Реших лично да проверя въпроса.

Повториха:

- На вас лично налага ли ви се да влезете в Шенген?

Замислих се. И отговорих най-честно:

- Не, не се налага никъде да влизам, да излизам или въобще да ходя. Нямах друга работа напоследък и реших да проверя защо нашето правителство ни будалка. Обещаха ни, че ще влезем в Шенген, ама и това обещание изтече в канала.

- Скоро виждали ли сте се в огледалото? - попитаха ме.

Признах си:

- Нямам огледало. На нас ни стига, че правителството ни казва, че сме добре, и нито се гледаме, нито се чуваме.

- Няма - рекоха, - да ви приемем в Шенген.

- А утре?

- И утре няма да ви приемем. Можете да си вървите.

- Не искам да си вървя! - опънах се аз. - Искам да надзърна зад шибаната ви порта, да го видя това пространство най-после!

Хлопна се нещо железобетонно - стена изникна изпод пода. Гласът ми нареди:

- Моля, освободете пространството пред портата и си вървете у дома. И си купете огледало.

Тръгнах си. Ако проблемът беше в огледалото, щях да се гледам във витрините блескави на моя шумен и разблуден град. Нещо ми говореше, че не е е това решението. Сигурно ще трябва да си купя и втора обувка, а не да куцукам като лорд Байрон. Не знам. Имам още време докато стигна до дома, все ще измисля нещо.