|
| Асен Масларски |
------
- Защо в последните години изчезва хубавата песен, тази, която, като я чуеш един път, и започваш да си я тананикаш?
- Това не е въпрос на нови стилове. Вечният стил, който винаги ще се харесва, е поп музиката, и нея я има. Колкото до всички останали течения, в България винаги е било така - има по един-двама представители на даден модерен вид и толкоз. Минават и заминават. Дори и рапа, както всяка една мода, вече е пътник. Да не говорим за т. нар. култови групи от близкото минало като "Нова генерация", "Контрол" и други подобни - всичко това нещо минаваше и заминаваше. Едната трудност пред създаването на запеваема и мелодична песен се крие в липсата на такава в световен мащаб. Втората - в това, че създаването на една песен вече е в ръцете на самия изпълнител или автор, който по финансови съображения трябва да направи всичко сам. Третата причина е в това, че с избухването на т. нар. демокрация рязко се измени отношението на медиите към българската музика. Сега, ако с тебе си пуснем БНР, в рамките на два часа може би ще чуем една, най-много две песни на български. Навремето всички бяха против това процентно съотношение - как може да има толкова западна, толкова от соцстраните и толкова българска музика. Мислеха си, че националното радио ще върти само български песни и песните на тия, които дотогава не са били пускани. Е, не се получи. И в радиото се почувстваха "разкрепостени" и започнаха да пускат единствено... англоезична музика. Сега всички поп певци реват: "Искаме си квотата!", За да се чува българска музика, защото нови български песни има. От друга страна, нека погледнем какво се случи с фестивалите? Ами няма ги! Единственият форум за българска поп музика е "Бургас и морето".
- Дали в демокрацията се демократизира българската поп музика?
- Демокрацията "демократизира" процесите. Едно време трябваше да влезеш в плана на "Балкантон" или в плана на радиото, за да си ангажираш студио, и се знаеше - на тая и тая дата, от толкова до толкова часа записваш. И естествено, не плащаш нищо. Те се грижеха и за разпространението и за популяризацията. Всичкото това нещо изведнъж се промени и мнозина не можаха да се нагодят в новите условия. А това означаваше да работиш всеки ден и да се грижиш за всичко. И тогава настана един много голям срив и дори ужас в повечето от изпълнителите, защото те бяха свикнали по стария начин.
- Добре, но всичко това го има в "Пайнер" и поп певците, щат не щат, трябва да потропат на неговите порти.
- Директна аналогия не мога да правя, но ако говоря, както сега е модерно - бизнесменски, одобрявам това, което направи Митко Пайнера, защото той създаде един затворен кръг. Една цяла индустрия. В нея осигурява абсолютно всичко - от автори до изпълнители. Създава ги, прави им песните, визията и най-накрая с телевизията и радиостанциите си се грижи за популяризацията. Той затвори кръга, както е във всяка една индустрия по света, независимо дали става дума за поп, за рок, кънтри или класическа музика.
- Да пратим топката в другото поле. Защо тази индустрия я няма при поп изпълнителите?
- Ако използвам заглавието на едно стихотворение на Витя Самуилов, "Това беше глутница от единаци". И до ден днешен ей това е българската популярна музика. Всеки се мисли за най-добрия, най-успешния, най-пробивния. Обаче в един прекрасен момент се оказва, че това не е точно така. Ако хвърлим един бегъл поглед кои са функциниращите певци, тези, които оцеляха, които народът ги обича и иска и продължават да правят някаква концертна дейност, можем да ги изброим на едната ръка. От групите "Сигнал" и "Фамилия Тоника", от певците Лили Иванова, Васил Найденов, Тони Димитрова. Силвия Кацарова от време на време и... комай това са.
- Само дето пеят песни поне на 30 години.
- Имай предвид, че тя публиката си върви с изпълнителите и изпълнителите с публиката. "Фамилия Тоника" също пеят песни на 30 години, но са успешни. Понеже говорим за връзката изпълнител - публика, "старите" групи и певци си я имат и днес. На практика те са си я възпитали и тя е плътно до тях и винаги ще иска да ги чуе.
- Къде е Асен Масларски в тая компания?
- А той си върви, както винаги, по неговия си път, защото не съм се приписвал нито към едните, нито към другите. Още от самото начало мен си ме влечеше едно - да седна, да си напиша сам песента, да си я изпея. И ако публиката я хареса - да съм щастлив. През всичкото това време минах през какви ли не определения и квалификации. Вие, журналистите, много обичате да имате чекмеджета. И когато стане дума примерно за естрада, отваряте чекмеджето и вътре намирате това, това и това. Аз по принцип не се вмествах в нито едно от тия чекмеджета. Само че навремето, когато започнах с една китара и един глас, нещата отиваха директно в чекмеджето "Ален мак". И ми казваха - това е за там, то не е забавно. И винаги съм казвал: "Ама чакайте, и на запад има протестни песни, има ангажирани песни." Но си стоях в чекмеджето. А в него не попадаше Висоцки, който правеше песни, съвсем нелицеприятни за управляващите и системата. Освен него кумири ми бяха и Окуджава, но и Боб Дилън. А по принцип това движение за политически песни бе взето наготово от тогавашната ГДР. И малко по-късничко взе да се прави у нас. Ами ние тогава бяхме слушали и Боб Дилън, и Джоан Бейз, както й викахме дълги години, пък то се оказа, че момата всъщност се казвала Джоун Байез, а пък сега ще намериш нейна песен, която я пеят "Джудас прийст". Бяхме чели и Керуак "По пътя" и с тая книга лягахме и ставахме, знаехме кой е Алън Гинзбърг и изведнъж някой реши, че всичките тия песни и текстове трябва да са в чекмеджето с "Бандера роса" и "Ел пуебло унидо". Но фестивалът не можа да остане като нещо стойностно и знаеш ли по какво съдя? Знаеш ли виц за "Ален мак". Е, и аз не знам. А щом няма вицове за едно нещо, значи то не струва. Да, бил съм на "Ален мак" и няма защо да си пренаписвам биографията и историята, както направиха много други мои колеги.
- Е, както и политиците, сигурно разчитат на това, че нямаме памет.
- Сякаш ние по това време не живеехме, не знаехме какво правят, не виждахме, не чувахме. А колкото до политиците, за разлика от тях ние много добре знаем какви са ги вършили те.
- Не е ли време и днеска за ангажирани песни?
- То винаги си е време. Защото се оказа, че демокрацията не е нещото, толкова прехвалено и толкова сладникаво. Ние тогава, когато се учехме от тия хора, които пееха песни на протеста на Запад, си мислехме (а то е актуално и днес): "Добре, а защо протестират тия хора, като живееха в перфектното общество, към което ние сега всячески се стремим".
- Честно казано, не съм чул нито една ангажирана или протестна песен.
- На практика това нещо го има и днес с хора, които работят в тая сфера и правят великолепни неща. Основно тая линия я продължават т. нар. бардове. Но просто тия неща не се търсят. Идва продуцентът и казва: "Това нещо няма да върви".
- Излиза, че една цензура се заменя с друга.
- Ами че то си е точно така. Демокрация, демокрация, ама "песента" е една и съща като при соца. И което е най-лошото - и едно време имаше автоцензура, и сега си налагаш автоцензура, вече по пазарни съображения. Влезеш ли в социалната или, не дай боже, политическата тема, там пък директно попадаш в друга категория. Едните казват: "Тоя какви ми ги разправя, бе?! Той не е от нашите." Другите пък: "Я-я-я, тоя е от нашите." Въобще попадаме в един много омагьосан кръг за нашего брата певеца и музиканта. Мисля, че много голяма част опира до интелекта на човека, който се занимава с тия неща, защото в миналото голям процент от хората се плъзгаха по оная наклонена плоскост "А, тука трябва да се вдигат юмруци. Вдигайте юмруци". Същото е и сега. На практика винаги се оказва, че работиш за едни 10 процента от хората, които те слушат.
- Не е ли много малко?
- Не е. Това са хората, които разбират от музика, от театър, които купуват книги и разчитат посланията, които правиш. Мисля, че ние не можем да проявяваме някакъв максимализъм в това отношение. Една от най-големите утопии, които ни внушаваха, беше всестранно развитата личност. Няма такова нещо по света. И да се върна на чалгата. Сега мнозина, като си спомнят ония времена и казват: "Да. Имаше всестранно развита личност и тогава нямаше чалга". Кога нямаше чалга? Ами 80-те години, ами хисарският поп, ами "Камъните падат", ами "Радка пиратка". Вярно, те нямаха достъп до ефир, ама спираш на Петолъчката до Сливен и си накупуваш всички касетки. И това нещо не само си вървеше, а и имаше кой да го харесва. Чалгата може изведнъж да се появи на бял свят, но като музика и като възпитание, българинът си я носеше. И сега, когато няма пречки пред нея, тя цъфти и връзва.