|
| *** |
- Що не взема да се обадя на премиера?
Сигурно седи сам в кабинета си и няма кой едно "здрасти" да му каже. Всички говорят, че е голям специалист, ама протестират срещу него; казват още, че много го уважават и ценят - ама искат оставката му. Голяма работа бил, умен човек бил - ама разнасят чучелото му по улици и площади.
Реших да го видя набързо и малко да успокоя положението.
Изчаках, колкото ми казаха да чакам, после влязох в просторния премиерски кабинет и се настаних. Сервираха ми кафе и вода.
- Как сте - викам му на премиера, - какво правите?
Премиерът ме изгледа, помълча, после рече:
- Чета! Вие какво искате?
Признах си:
- Нищо не искам. Аз съм един от хилядите граждани, дето вървят по улиците. Просто реших да дойда да ви кажа две-три думи, да сваля малко градуса, че нещо много са ви емнали напоследък. Аз съм на ваша страна и рекох да дойда и точно това да ви кажа. Такива като мен ви подкрепят и държат на вас. Какво толкова четете?
Премиерът ме изгледа продължително:
- Чета списъци на хора, които днес трябва да назнача на важна държавна работа. Сериозни, проверени хора, държавата чака, всички чакат.
Полюбопитствах:
- А имате ли списъци на тези, които трябва да уволните?
- Нямам - рече премиерът. - Пък и не ми трябват. Напоследък тези, дето сутрин ги предлагам за назначение, вечер народът ги предлага, с извинение, за уволнение.
- Много динамично живеете - рекох, - така няма да издържите дълго.
- Да, да - съгласи се премиерът, - а и много други неща имам на главата си.
- Сериозно ли? - не повярвах аз. - Че каква по-важна работа имате от това да турите верни хора на важни държавни постове? Нали трябва да се грижите за своите хора.
Премиерът се замисли:
- Трябва да се грижим за народа, да слушаме гласа на обществото, да подобрим живота в държавата. Все важни неща...
После той пак се зачете в книжата, дето държеше пред себе си. Умълчахме се. По едно време премиерът вдигна глава и се взря в мен:
- Вие по какъв въпрос бяхте?
Отговорих му:
- Аз съм един обикновен човек, който ката ден се шляе по улицата и се чуди как да изкара два лева...
- А, да - рече премиерът - ние, правителството на държавата, трябва да се вслушваме в гласа на народа. Кажете сега!
- Какво да кажа?
- Кажете трите си имена, за да ви запиша в някой от моите списъци. Нали сте човек от народа?
- Не ща никъде да ме записвате! - рекох. - Искам да съм свободен човек.
- Ти май си единственият - рече премиерът, - който не ще да се запише в правителствените списъци.
- Не ща! Сигурно е сладко да те бутат по-нагоре в държавата, да седнеш на меко и да командваш. Ама какво ще се случи с мен, когато ми дойде ред по списъка и започнете всеки ден и мен да уволнявате или назначавате? Да ме разнасят и мен по вестници и площади? Какво ще правя тогава?
Премиерът съвсем сериозно ми отговори:
- Това не го мислете. Честно казано, няма да ви дойде редът. Толкова други неща имам на главата си, че ми е само до гражданството, но понеже е казано, че и хората от улицата имат права - дайте ги насам...
Време беше да си вървя. Станах и рекох:
- Благодаря ви, господин премиер, ама не си създавайте главобол с такива иръпшъни като мен. Ще ме назначите някъде, после ще ви скъсат от въпроси защо, как, кой е този... Недейте. Дойдох да ви кажа, че не сте сам и ви подкрепям. Благодаря за кафето и чао.
На вратата премиерът ме спря:
- Не се притеснявайте за въпросите към министър-председателя - мен отдавна никой нищо не ме пита... Оставете си все пак трите имена при секретарката ми, всичко се случва днес.
Прав беше - вече всичко се случва.
Надлежно написах трите си имена и си тръгнах.
