Рожденото име на Буги Барабата е Марио Събев. Роден е в София през 1960 г. Сменя множество професии. Има над 30 г. стаж като шофьор, от които 17 в БГА "Балкан". Основател е на "Бараби блус бенд", с който наскоро празнуваха 20-годишен юбилей, и автор на всичките хитове в петте албума на групата: "Песни от гаража", "Лоши времена", "Срещу вятъра", "18 карата кал" и "Без право на обжалване". Понастоящем е водещ на предаването "Бугитайм" в радио Z-Rock.



- Буги, къде сте рокаджиите в тези смутни времена? Навремето, в зората на демокрацията, бяхте лицето на промяната.

- Опасявам се, че вече няма да ни видите по площадите. Да, рокът е социално ориентирана музика. И да - рокаджиите са най-искрените, честни и открити хора, поне в голямата си част. И действително блус и рок музикантите с целия си ентусиазъм подкрепяхме всяка промяна към добро. Но повечето от нас бяха излъгани в очакванията си към политиците. Не че сме се надявали да забогатеем или нещо такова, просто очаквахме някакви адекватни професионални прояви от страна на управляващите. Каквито обаче не срещнахме от нито едно правителство досега. И се отдръпнахме, не се интересуваме вече от политика. От друга страна, те и политиците не се интересуват от нас, така че, може да се каже, се разведохме по взаимно съгласие. Напълно разумен развод, защото онези от нас, които много силно преплетоха своите съдби и интереси с политиката, загубиха най-искрените си фенове и приятели. Публиката избяга ужасена не от самите музиканти, а от действията на онези, които те подкрепяха. Аз съм късметлия, че имам точно две участия в политически прояви. От онези времена си спомням как ми беше смешно, като някой колега кажеше: "Онзи ден свирих пред 35 хиляди души". Защото бил свирил на митинг. Ами то е същото, като да кажеш: "А за мен писаха в пресата. Трамваите били превозили половин милион души и мен в това число".

- Като радиоводещ си в непрекъснат контакт с аудиторията и можеш точно да усетиш накъде духа вятърът. В масовия музикален вкус рокът измести ли чалгата?

- В определен смисъл рокът има превес. Защото никой няма да гладува три месеца, да си продаде коженото яке и да вземе пари назаем, за да отиде на чалга концерт. Докато рок фенът ще си даде последната стотинка, но ще отиде, защото там има духовно общение, там хората се разбират, без да си говорят, там публиката образува една голяма обща душа. Докато чалгата е ей така - ако имаш излишни пари, да се напиеш и да хвърляш салфетки или каквото там правят по кръчмите.

- Т.е. има два културни пласта, които нямат нищо общо помежду си.

- Не. Има два пласта: един културен и един - некултурен. Давам пример, който съм виждал с очите си. Застанали са на рок концерт един до друг хамалин и неврохирург. Единият настъпва другия, обръща се и му се извинява. Онзи се усмихва разбиращо и го потупва по рамото. Обаче първият след малко отива за бира и се връща с една халба и за настъпания. Двамата не се познават и никога след това няма да се видят. За това говоря! Не бъркайте публиката на един концерт с футболните агитки. Няма по-миролюбив, благ и щастлив човек от рокаджия, който се връща у дома, след като е слушал любимата си група. Ами той ще си извади сърцето да ти го даде. И това не зависи нито от образование, нито от бедност или богатство; рокът бърка в душата, той не е сезонна модерна музика; деца слушат парчетата, които са слушали дядовците им; няма възраст, няма класово разделение; рокът е чист и принадлежи на всеки, който го обича.

- С "Бараби блус бенд" чукнахте 20 години на сцената. Как оцеляхте?

- Ние не просто оцеляваме и не просто работим, но се и забавляваме, вършим нещата с лекота - на нашите репетиции много се смеем и въпреки това си правим музиката сериозно. А и публиката никога не ни изостави, това е най-важното. Феновете ни си останаха едни и същи, каквито и промени в състава на групата да се налагаха. В момента сме аз, Теодор Янков-Торпедото - барабани (ние всички сме с партизански имена), и Александър Панайотов-Пожара - бас. Вокалистката ни Цветелина Христова-Сторми очаква дете, но на нейно място дойде нашето талисманче - Силвина Панкова. На 15 години е и вече си заслужи бойното прозвище Полковника.

- Баща й как я пусна?

- Казах му накрая: "Пусни я с нас, ако стане човек, аз ще отговарям!" Иначе, след като стана ясно, че временно ще сме без певица, започнахме да пробваме момиче след момиче. Не стават. Сторми има една особена бленда с джазов оттенък и беше трудно да й намерим заместничка, макар да не търсехме същия глас непременно. И един ден се сетих, че в съседния вход до мен живее едно детенце, което за първи път чух да пее на 6 годинки и направо ми отряза главата. Взех, че й звъннах. "Искаш ли да пееш в групата?", попитах, а то се оказа първи април и тя рече: "О, Буги, знам какъв ден е и няма да се вържа!" Накрая се съгласи, но трябваше, разбира се, да говоря с родителите й. Оказа се, че те отдавна вече са приели, че дъщеря им ще е певица; тя и учи пеене в Музикалното училище. Така че трябваше само да ги убедя, че малката няма да бъде в нездравословна среда и че ще я възпитаваме правилно. И сега... тя ни възпитава от правилно по-правилно: никаква бира, никакви отсъствия от репетиции, никакво заплесване встрани, строява ни здраво. Моментално я кръстихме Полковника. Това на майтап, разбира се, иначе чудесно се разбираме. Ама когато за първи път я доведох и й дадох микрофон да я чуем, така се притесни, че вика: "Буги, сега внимавай, защото ще ти пея и да не вземеш да ослепееш с някое ухо!"

- Къде най-често свирите?

- Не мога да кажа, че имаме някаква постоянна сцена. Аз към клубовете се отнасям с доста резерви, има ги всякакви. Наскоро, докато търсехме място за юбилейния си концерт, един собственик три часа ни държа реч колко му е страшен клубът с десетината маси и един месец преди събитието ми изпрати две страници с изисквания - как трябва да сме облечени, как "не трябва" да сме облечени, колко време не бива да сме свирили другаде, какви лица не може да влизат в заведението... И това на група с 20-годишен стаж! Абе я се гръмни организирано и без паника! Обадихме се в друг клуб, човекът само попита ние имаме ли нужда от нещо по озвучаването и осветлението, като единственото му изискване беше цената на билетите да не е прекалено ниска. С което аз охотно се съгласих, защото свиря за пари и държа това да се знае. На сцената може сърцето ми да се пръсне от любов към музиката, но за да ме качиш на сцената, трябва да ми платиш. Такива неща като "Елате да си направим купона" не вървят; или "Ние много искаме да свирите, ама не може да ви платим..." Не! Ти как ще реагираш, ако някой дойде у вас и ти каже: сега аз ще ти сменя плочките и ще ти поправя телевизора без пари? Няма да му се довериш, нали? Същото е. Ако правиш нещо добре, не го правиш безплатно. Мога да отида да бъркам бетон на вилата на някой приятел и, естествено, ще се обидя, ако тръгне да ми плаща, обаче музиката ми е професия. Похарчил съм над 30 000 долара само за китарното ни оборудване, не говорим за останалите инструменти. И няма да мъкна уникални китари някъде по мазета и тавани.

- С какво толкова те привлича блусът, че никога не смени стила?

- Блусът е много интересно нещо. Той е универсален език. Ритмите и много от вокалните начини на изразяване идват от Африка; инструментите обаче са европейски; но пък се случва на територията на Съединените щати. Това е проста и едновременно въздействаща музика. Блусът не е изкуство, той е занаят. А занаятчията е човекът, който прави връзката между обикновените неща и изкуството, между ширпотребата и Пикасо. Той ще ти изкове джезве от мед, в което обаче можеш да си правиш кафе. Докато онзи, който прави високо изкуство, ще ти го направи от сребро и ще ти каже да не го слагаш на котлона. Занаятчията създава работещи уникати. Това е блусът.