Човекът е човек, когато е на път, казал поетът, макар че може да му се възрази, че човекът е човек, когато се държи човешки.

Населението стана човек! Такива широки пътища му откри и предишната, и сегашната власт, че човек почва да се чувства неудобно на едно място - все едно са му показали пътя.

На едно старче така му минал животът в чакане; ама и той като Дядо Йоцо - дочакал! Отвориха новото ГКПП Маказа - и вестниците с радостни сълзи ни разкриват тази новина най-величествено-прочувствено: "Маказа отприщи надежди за хляб", къса бента на радостното чувство "Стандарт". И сред буйно рукналите надежди - "Роденият в Дедеагач дядо Петър пресече браздата след 70 г. чакане".

"24 часа" е чакал по-малко: "След 69 години Маказа отново отворен"; и - мултифункционални сведения в две изречения: "Скъсиха пътя до Гърция на половин България. 3 часа и половина до Бяло море с колело от Кърджали".

Но и 69 лета са много за "Телеграф" - и с едно по-малко стигат: "Пътят... бе открит тържествено. Това се случи 68 години след затварянето му", информира изданието.

Колкото и да са били годините на ограничени възможности, радостта е безгранична, дълго бленувана ("Нетърпение да се мине Маказа", "Труд"), а има и предупреждение през новия пункт да се изнасяме поединично, на двойки, тройки и четворки. Не и на овчи стада или едри копърки: "Без камиони и автобуси по пътя за Гърция през Маказа", намалява габаритите "Телеграф".

"Монитор" се изживява като вестник за читатели с вкус към околната космополитност: "Първите коли минаха през ГКПП Маказа. 240 000 българи за празниците в Гърция".

Понякога пък заради един бродник местните получават извънредни блага. В чест на европрезидента Жозе-Мануел част от центъра на София беше очовечена до уродилива неузнаваемост - помним как бяха лъснати "топките на Барозу". Година по-късно - "Потънала в бурени, антична Сердика плаче за Барозу".

Бедна античност, що ли ти ровиха старите камъни...