Ироничният контекст в корицата на "Политиката" на Хенри Кисинджър хич не е без основание (изд. "Прозорец" и "Труд"). Тристате страници от последната книга на бившия държавен секретар се предвождат от десанта на рота въоръжени до зъби щатски бойци - ясно ли е за коя политика става дума?

За Кисинджър обаче литературата не съществува, няма такива хватки - иронии и прочее, той е железен политически анализатор и може би тъкмо затова е уважаван. Става дума точно за американската външна политика. Книгата е започната преди и завършена след миналогодишния 11 септември. Американската външна политика изглежда през нея като световна политика - тривиалната роля на доминиращата държава не е най-важното внушение, същественото е в подхода на автора.

Някъде в основата на казаното и премълчаното мотивът на Кисинджър съвпада с притесненията на Бжежински от неговата "Голяма шахматна дъска" - Америка е натоварена с велика мисия, за която не е съвсем подготвена. Изповядващите "доктрината на егоизма" американци от последното поколение не "зацепват" идеите на държавниците си от предишни генерации, които също не са хомогенни, и идеята за правилната външна политика не връзва. Бившият държавен секретар се нагърбва да обясни коя е тази политика.

Кисинджър отново се чете като учебник, стига да се преглътне характерният геоцентризъм. Едва ли има друг жив политик с толкова птичи поглед. Той прецапва през Европа, Азия и Африка въоръжен до зъби с личен свръхопит, свръхерудираност и с лични идеи за последните събития. Важното е да не се забравя кой му е адресат: американският потребител на такива четива. За неамериканския - остава раздвояването на вниманието. Трябва да се чете и между редовете, за нас примерно са важни откровенията Кисинджърски за НАТО и МВФ. И подхвърлените сякаш между другото предупреждения, като в последното му изречение, че "...онези, които имат възможността да господстват, отстъпват от изискванията на отговорностите си".