|
| *** |
- Привет на всички! Ами аз... такова... постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана синдикален лидер, но то там да се уредиш - по-трудно, отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо - изпитвахте страст към определена партия и програмата й - или просто...?
- Не, никакви предпочитания - който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.
- Не се притеснявайте, Минчо - всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно...
- А, не. Когато залепих десетия плакат, тате каза "стига толкова партийна дейност", продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.
- Минчо, ние всички ти съчувстваме - тук присъстващите дружно закимаха. - Но все пак - не се ли опита да се бориш с...?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече... Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство... или да прескочим до Брюксел... и аз... не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам...
- Приятели - нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! - разнесе се от всички страни. - Не се отказвай! То както е тръгнало - и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели - макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати... Но този път ще бъда твърд - никакъв депутат! В краен случай - посланик... Благодаря ви за подкрепата.
- Така... А сега предлагам "Спаска" да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами разкарах я онази мутра, спонсора ми. Беше тежко - той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин... Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.
- Браво, Спаске, радваме се за теб - изреваха останалите. - Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше - вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске - важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех...
- Но аз съм свикнала да нося Версаче...
- Именно - ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани... Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода. И с това предлагам да завършим за днес. Следващия път колегата - нека го наречем условно Гунчо - ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как - докато другите деца са ритали топка - е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото "вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим". Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка... Но това - следващия път, а сега нека си кажем "довиждане" и утре в парламента да се държим все едно, че не се познаваме.
...Да - не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа... Пък и кой знае - накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.
Но като гледам от колко време се събираме - малко нещо не ми се вярва.
|
| *** |
