--визитка--

Николай Табаков е роден през 1956 г. в с. Мандрица, Ивайловградско. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". През 1990 г. създава издателство "Анубис", което ръководи и до днес. Автор е на пет романа и четири сборника с разкази. Най-новият му исторически роман "Византия" е под печат и се очаква да излезе в средата на ноември.

---

- Г-н Табаков, наскоро представихте свои книги в Сърбия, Германия и Русия. Усетихте ли различия в читателските вкусове?

- Трите държави ги усетих като коренно различен генотип. В Русия например отидох с книгата си "Няма да е все така". Страшно интелигенти хора, прекрасни срещи... Обаче през цялото време се чувствах в една необичайно помпозна среда, в една тържествена и патетична обстановка. Връчиха ми "Златна купа" за принос в духовните отношения между Русия и България. Аз, разбира се, се опитах да гледам с ирония на цялата тази церемониалност, но когато те изтъпанят под прожекторите пред пълна зала и десет телевизионни камери, започваш да се чувстваш неловко. Най-приземяващият момент беше на връщане. Пътувахме с кола, въпросната купа не се побра никъде и остана да стърчи измежду саковете в багажника. И на границата руският митничар подозрително попита какво е това. Веднага щом моят приятел, който шофираше, спомена, че това е държавна награда, без да го доизслуша даже, митничарят застана мирно и махна: "Проезжайте, проезжайте...". Т.е. руският митничар го е страх от държавата. В Германия пък - в Есен, Манхайм и Дюселдорф, представях романа "Да". Най-голямо впечатление там ми направи това, че държавата отпуска средства на всички библиотеки, за да канят писатели на срещи с читателите. Аз лично получавах по 600 евро на такава среща. Т.е. ако един германски писател направи 4 срещи на месец, това са 2400 евро. Които биха му позволили да живее прилично и да може да пише. Тези срещи също минават съвсем различно, отколкото в България. Ние тук сме свикнали на премиера на нова книга да говорим за литературата изобщо, за Господ, за възвишени идеали, за баба си, за дядо си, да благодарим на тоя и на оня... Там публиката очаква писателят да си подбере абзаци от творбата и според артистичността си да ги прочете на глас. Т.е. да се опита да им хареса книгата. Ако успееш обаче покрай това да ги извадиш от слушателското поведение и да ги включиш в разговор, в дискусия извън програмата, германците са много интересни събеседници.

- В Сърбия, предполагам, все едно си бяхте у дома.

- Това беше втората ми премиера в Белград. На първата отидох точно след като американците бяха бомбардирали Белград. Българите бяхме разрешили да минат самолетите и сърбите гледаха на нас като на предатели. Бях притеснен, мислех, че ще ме посрещнат на нож. Нищо подобно. 300 души бяха дошли на литературната вечер! А сега вече - втория път - наистина все едно си бях у дома. Тамошните си издатели въобще не мога да ги възприема само като делови партньори, ние сме си близки приятели.

- Новият ви роман "Византия" е дебютът ви в историческия жанр. Кое ви привлече към този отрязък от древността?

- Наистина за първи път се занимавам с история сериозно. Темата "Византия" провокира интереса ми с отрицателните образи, които предизвиква в българското съзнание. Защо? Защото нашата историография ни разказва колко сме велики ние, колко е ценна е нашата култура, но не казва откъде и какво сме наследили. Тя не ни разказва, че всъщност от Византия, от Източната Римска империя сме взели не само културата, писмеността, но и нещо изключително важно - християнството. Да, ние искаме да сме самостоятелни, искаме да сме различни, но защо трябва да отричаме това наследство? За мен беше важен въпросът съществува ли все още византийският свят в съвременността, държавите с православно вероизповедание имат ли някаква връзка помежду си, оставила ли е Византия ясна следа, продължава ли тя да внася своята оригиналност в днешния европейски свят. Затова книгата върви в два пласта - едната сюжетна линия се развива в наши дни, а другата - през VI в. по времето на Юстиниан. Повикът в книгата е гордостта: забравили ли сме днес това понятие, защо се занимаваме предимно с ефимерното, защо условностите така са ни притиснали, че от дърветата не виждаме гората?

- Е, вие поне гората я виждате често. Ловът не е ли жестоко хоби за деликатната писателска натура?

- Селинджър твърди, че най-хубавата дума в Библията била "наблюдавам". Моят приятел - художникът Греди Асса, пък казва, че когато си сам в ателието, след като си наблюдавал природата и седнеш зад платното да работиш, ти се отваря третото око. Започваш не да правиш буквални преноси на природата, а да изобразяваш своите представи за нея. Но за да ти се отвори "третото око", трябва да влезеш под кожата на тази природа, да я видиш. Ловът е пътеката към това. Да стоиш два часа в гората и да гледаш как в замръзналите по листата капки се отразява цялата природа... За първите художници - тези, оставили рисунките в пещерата Магура например - убиването на животни е било начин на живот. Човек колкото и да е напред в еволюцията, продължава да носи в себе си този атавизъм - ние в агресията си сме по-опасни от което и да е друго животно, всички твари се пазят от човека. В гората се разтоварвам от тази агресия. Защото в лова има опасност, животното срещу теб, ако е голямо, е горе-долу със същите възможности. И него го е страх, и теб те е страх, не е много ясно кой всъщност е ловецът. Цялото това преживяване те кара да навлизаш все по-навътре и по-навътре в природата, да лекуваш с нея раните си, нанесени от цивилизацията.

- Вас как ви рани тя?

- Ами ето - вече не летя със самолет. Само допреди 10 години обикалях цяла Европа по въздух и се смеех на хората, които ги е страх от летенето. Сега обаче затвореното пространство, височините, събуждат у мен особен тип клаустрофобия. Това е, защото съм живял прекалено дълго под напрежение. Да основеш едно издателство, да го водиш 23 години в тази джунгла България и да осигуряваш заплатите на 150 човека коства страшно много нерви. На мен никой не ми е дал навремето куфарче с пари.

- Тези с куфарчетата почти ги забравихме. Но онези с досиетата продължават да са на дневен ред. Какво е мнението ви за публичното обявяване на сътрудниците на ДС?

- Вече става прекалено. Вадят се определен тип досиета, от които няма особен смисъл. Измина толкова много време и би трябвало да се концентрираме най-вече върху битността на посочените за ченгета през последните 23 години. Аз например имам доста познати, които се оказаха доносници и бях в ужасната ситуация да се чудя какво да правя, как да се държа с тях. Научи ме Андрей Пантев. Той каза така: "Вгледай се в това, което тези хора правят сега. Виж дали имат достойнство или не". Вгледах се. Ами работят хората, създават нещо, оставят следа. Това е много по-важно. Потресе ме до дъното на душата това, че извадиха досието на Вера Мутафчиева. Добре бе, копелета гадни, защо го вадите сега това досие, двайсет и кусур години по-късно, когато тя е вече възрастна жена, не е здрава, не се домогва до държавни постове, не пречи на никого, гледа си текстовете?! Ами много ясно, че Вера Мутафчиева е дъщеря на Петър Мутафчиев и когато след 9 септември едно момиче иска да учи в университета, те го викат и казват "Или се подписваш на това листче, или няма да учиш, няма да си писател, няма да си професор по история". Къде отива това дете, ако иска да върви напред? Естествено, че ще се подпише на нещо; естествено, ще се намери и кой да го извади. Но защо, питам аз? За да унизят още веднъж човек, който и бездруго има угризения на съвестта, да го смачкат, да го сринат в калта. Това е поредната доза жестокост, която се вкарва в обществото. В нашата нация има отвътре вградена омраза, при това към близкото обкръжение. Няма нужда от повече досиета.